— Мама има по-хубава коса от твоята — заяждаше се момичето със своя беларуски акцент.
— На колко си години? — попитах малката.
— Осем.
— Ако продължаваш така, няма да станеш на девет.
Тя изпусна уплашено тебешира. Тогава видях, че Йешуа се задава по улицата. Хукнах да бягам като Форест Гъмп. При това се молех горещо Йешуа да не е забелязал бягството ми. Докато не ми хрумна, че във връзка с Йешуа, май е по-добре да не се моля на Бог.
Най-накрая, останала съвсем без дъх, пристигнах на езерото и седнах задъхана на едно мостче. Когато отново задишах нормално, погледнах към блестящата на слънцето вода. Дори неколцина туристи отново караха водни колела. Лекият бриз галеше кожата ми. Всичко, което се беше случило вчера, ми се струваше толкова нереално. Като сън. Може би съм си въобразила, че Исус ме е спасил. Това беше логичното обяснение. А също и успокояващото, въпреки че имаше за резултат перспективата все по-често да чувам изречения като: „Мари, сега двамата яки младежи ще те отведат за електрошокова терапия.“
Все пак в този случай и двамата с Йешуа щяхме да минем за луди. Той, защото се мисли за Исус, а аз, защото виждам Исус. Значи щяхме да си паснем идеално. По-късно двамата можехме да си имаме много сладки, малки откачени бебенца…
Момент, излиза, че не само исках да се омъжа за него, но исках и деца от него?
Както навремето с Марк. Оставаше само да измисля и имена за децата. Бях по-влюбена, отколкото си мислех.
Отколкото някога съм била през живота си.
Да му се не види!
Едва си дадох сметка за това, и чух зад себе си мек глас, който ми каза:
— Мари?
На мостчето стоеше Йешуа. Значи все пак ме е проследил.
— Радвам се да те видя — нежно се усмихна той.
— Брлбг — отговорих.
— Ти се боиш от мен — заяви спокойно той.
— Нлзтк.
— Затова и бягаш от мен.
— Хрфссл.
— Не бой се.
Той каза тези думи така невероятно нежно, че страхът мигом се изпари от тялото ми.
— Искам да те попитам нещо — каза Йешуа.
— Питай спокойно — рекох. Без този глупав страх бях отново в състояние да произнасям гласните.
— Искаш ли тази вечер отново да вечеряме заедно?
Едва успях да запазя самообладание. Той искаше да излезе с мен!
— Това би означавало много за мен — допълни той.
Той наистина го мислеше, чувствах го. Наистина означаваше нещо за него.
А това означаваше, че аз означавам нещо за него!
А това пък означаваше: Юхухууу!!!!
Усмихнах се самодоволно като пушещо хашиш медено конче, а Йешуа седна до мен на мостчето. Съвсем близо. Когато ме погледна, коленете ми омекнаха, стомахът ми по странен начин се отпусна. Сега краката ни се клатеха едни до други над водата. Приличаше на чуден миг между двама откачени. Но за жалост Йешуа каза нещо, което срина всички мои надежди, че ние просто сме в плен на лудостта:
— Езерото е много по-спокойно от вчера.
— И ти ли си бил вчера на езерото? — попитах ужасено.
— Аз те носех по него. Не помниш ли?
Значи не е било халюцинация. Не бях разказала на никого за своето преживяване. Откъде можеше да знае Йешуа, ако не се беше случило точно така?
— Ти… значи ти наистина си Исус — казах глухо.
— Да, разбира се.
— О! — изстенах. Нищо друго не ми хрумна. Нищо подобно на „Аз стоя пред Божия син!“, или „Той отново броди по земята!“, или „Това е чудо!“ Само едно тъпо „О.“ Цялото ми същество беше само едно изтощено, уморено и изтормозено „О.“
— Добре ли си? — попита Йешуа съчувствено.
— Ооо.
— Мари, всичко наред ли е? — сега пък прозвуча дори обезпокоено.
Изобщо не бях добре. Такива като мен нямаха работа край Исус.
— Защо искаш да вечеряш точно с мен? — попитах уморено.
— Защото ти си съвсем обикновен човек.
— Съвсем обикновен човек ли?
— Ами да.
Има и по-добри комплименти. Хиляди. И със сигурност ги е имало още навремето в Палестина. Но всъщност защо ми бяха комплименти от Исус? Самото желание за това си беше абсурдно. Смешно. Откачено.
Погледнах към езерото. С всяка секунда то ставаше все по-спокойно. Нямаше вълни, нямаше буря, нямаше светкавици. Макар че щяха да бъдат изключително добър фон на откритието, което направих, че в момента седя тук до Исус.