Да не би Мария Магдалена да е била педикюристка? Глупости, навремето определено не е имало такава професия.
— А после подсуши краката ми с косата си.
Ами… ако човек си пада по това, защо пък не?
— От този ден нататък Мария Магдалена стана мой последовател — усмихна се Исус. При вида на тази усмивка усетих, че ме обзема ревност. Доста откачено чувство, ако го изпитваш спрямо Исус. На всичкото отгоре в главата ми се появи и образът на танцуващата Мария Магдалена от „Исус Христос суперзвезда“.
Въпреки това не можех да се отърся от ревността.
Вероятно чувствата ми не са така възвишени, както ми се искаше. Просто трябваше да разбера дали, следвайки го, Мария Магдалена не е споделяла и леглото му, но как можех възможно най-дискретно да задам този въпрос?
— А случвало ли се е с тези, които те следваха… ааа… да нощувате в тесни пещери… където хората трябва… взаимно да се топлят…?
Май не се получи много.
Исус поклати глава:
— Мария Магдалена и аз никога не сме лежали един до друг.
Както сестра ми обичаше да казва: „Платон е бил абсолютен идиот“.
— Мария ми беше казала… — продължи да разказва Исус, но спря.
— Какво е казала? — попитах.
Той не искаше да отговори.
Очите му отново се изпълниха с тъга. В името на своята мисия той се беше отказал не само от семейството си. Но и от любовта си. Постъпил е тъпо, ако ме питат мен.
Исус беше доял мелбата си и ръката му лежеше на масата. Отново ми идеше да положа своята върху нея, за да го утеша. Този път не се въздържах. Беше ми все едно дали това е Божият син, в този момент за мен той бе само един тъжен мъж, когото силно желаех. Може би дори твърде силно. Ръката ми се приближаваше до неговата. Той забеляза това и със спокойно движение отдръпна ръката си. Не желаеше да го утешават. Не и аз.
Но той и сам не можеше да се утеши, в погледа му все още се четеше меланхолия. Тъй като не исках да го гледам такъв, започнах да обмислям как да го отклоня от мислите му. Нали искаше да види как живеем ние, днешните хора. Така че може би трябваше да отидем на това място в Маленте, където е най-оживено.
— Сетих се какво ще ти покажа — усмихнах се аз.
— Какво? — полюбопитства Исус.
— Салса!
Глава 27
Към единайсет часа влязохме в единственото заведение в Маленте, което беше отворено по това време, клуба по салса, който типично за Маленте носеше неоригиналното име „Тропикъл“. Клубът беше разположен в някакво мазе, тук никой не обръщаше внимание на надписите „Пушенето забранено“, а настроението вътре беше на макс. Куп млади хора танцуваха на фантастични латиноамерикански ритми. Ние с Исус рязко повдигнахме възрастовата граница и то далеч не само защото той беше на над две хиляди години. Той видимо беше скандализиран от разпасания танц, от плътно прилепналите дрехи и мъжките ризи, които някак неприятно излагаха на показ косматите гърди.
— Да не би танцуването да е забранено? — попитах за всеки случай, защото внезапно ме обхвана страх, да не би да съм сбъркала, довеждайки го в този клуб.
— Не, още цар Давид е танцувал, показвайки прелестите си, за да слави Бога.
Показвайки прелестите си? Бррр…
Смесихме се с множеството. Според представите на Исус някои жени също изглеждаха по-разголени, което личеше от неодобрителния му поглед.
— Искаш ли да си ходим? — попитах го.
— Не, свикнал съм да се движа сред грешници — отговори той.
— Но… нали няма да вземеш сега да изписваш греховете им на пода?
— Няма.
— Добре.
— Ще посоча на тези хора правия път.
Той тръгна към една девойка, чието горнище сигнализираше на мъжете: всъщност съм облякла това колкото да не е без хич.
Но аз тръгнах след Исус, изпреварих го и застанах пред него:
— Тук никого няма да убеждаваш — спрях го аз. Предположих, че все пак повечето хора в клуба нямат кой знае какви грехове, поне не и според моите представи.
— Но… — понечи да спори Исус.
— Не и тази вечер!
Той вдигна озадачено едната си вежда.
— Искаше да ти покажа как живеят хората днес. Но просто няма да мога да го направя, ако се изживяваш като Божия син.
— Но аз съм Божи син — отвърна Исус. За първи път го виждах объркан.