Мама беше интелигентна жена и в крайна сметка излезе победителка. Разбира се имаше достатъчно грижи, но си намери три компании и на двайсет и пет години стана милионерка. Да си призная, много ми липсваше.
Ключалката изщрака и вратата се отвори. В полумрака на вътрешността стоеше малко момиче, облечено в златно бели дрехи. Черните й къдрави коси бяха завързани с панделка. Беше обута с бели къси чорапки и черни обувки тип „Мери Джейн“, блясъкът на които не допускаше те да бъдат пластмасови. На лявото й коляно имаше тънка лента.
— Здравей Джен. Надявах се, че наистина ще дойдеш — изненада ме гласът й — беше резониращ и зрял, а от пръв поглед се забелязваше, че е на три, най-много на четири години — никога не съм била в състояние да определям точно детската възраст. Сега осъзнах, че това пред мен би трябвало да бъде бот — изкуствено създадена личност.
— Изглеждаш така, както си мислех — усмихна се тя, повдигна се на пръсти и деликатно протегна малката си ръчичка над главата си, а аз трябваше да се ръкувам. Тя беше топла, леко влажна и твърде истинска. Тя също принадлежеше на „Строубери фийлдс“, моят баща не бе в състояние да си позволи да има бот с толкова реална кожа.
— Влизай вътре — протегна ръка тя, за да запали светлините. — Толкова сме щастливи, че си тук — заяви и затвори вратата зад мен.
Детската стая заемаше почти половината от малката къща. До една от стените имаше миниатюрна кухничка. Чинийки играчки съхнеха върху поставка до умивалничето, розово хладилниче едва стигаше до кръста ми. Там имаше и неголяма маса. До нея стояха два стола с нормални размери и едно повдигащо се столче. Срещу нея бе поставено легло, покрито с нагъната кувертюра тип „Памкин Пати“. В края й бяха подредени около дванайсет кукли и животинки и аз разпознах повечето от тях: „Мечо Пух“, „Господин Луна“, бебето „Роли-поли“, „Сънливко“ и „Голямата птица“. Бях запозната и с изображенията върху тапетите, фигурите на Оз, Тото и Вълшебника на полето на Мъчкин.
— Трябваше да направим някои промени — каза ботчето. — Харесва ли ти всичко това?
Сега стаята ми изглеждаше като облицована. Направих малка, неуверена крачка и всичко си застана на мястото. МОИТЕ играчки, МОИТЕ тапети, МОЕТО шкафче с чекмеджета. Вгледах се в ботчето и я разпознах за първи път.
Тя беше старо копие на мен.
— Какво е това? — попитах. — Да не би да е някаква мръсна шега? — останах сякаш ме бяха зашлевили по лицето.
— Какво му е грешното — попита ботчето. — Кажи ми, трябва да го установим?
Замахнах към нея, но тя отскочи от досега ми. Не знаех какво щях да направя, ако я бях хванала. Може би щях да я изхвърля през цветното стъкло върху малкия преден участък пред къщата или щях да я разтърсвам, докато чарковете й започнат да излизат от нея. Но ботчето не беше виновно, вината принадлежеше на моя баща. Мама никога не би го защитила, ако знаеше за ТОВА. Старото му копеле, не можех да го повярвам. И сега се намирах тук, и треперех от гняв, след толкова години липса на проява на чувства от него към мен.
Зад някакви лавици, пълни със стари книжни томове се намираше някаква вътрешна врата. След като пристигнах нямах време да ги погледна, но знаех че там се намира Доктор Зеус, и А.А. Милн, както и Л. Франк Баум. Вратата не притежаваше дръжка с топка.
— Отвори я! — извиках и тъй като нещото ми отказа, аз го ритнах. — Хей, чуваш ли! — продължих да крещя.
— Дженифър — каза ботчето и ме дръпна за задната част на якето ми. — Аз трябва да те попитам…
— Не можеш да ме хванеш! — притиснах ухо към вратата, но не чух нищо. — Не съм такава, както ти си направена — отново я ритнах. — Чуваш ли?
Внезапно някакъв телевизионен говорител, както ми се стори, се провикна в съседната стая:
— … в позицията в Ръсел, който сам отблъсна Халвисик и твърде легендарен, той стреля… и Бейлор отвърна със страшна сила.
Опитах се да забравя чутите глупости.
— Ако веднага не се махнеш от вратата ще повикам охраната — заяви ботчето.