— Не го прави — отвърнах и нещо заседна в гърлото ми. — Беше чудесно, бях много… заинтересувана.
— Обикновено е много щастлив. Понякога работи в градината — отметна тя чаршафите и показа крачетата си извън леглото. — Той харесва изолираността.
— Да.
— Грижа се добре за него.
Кимнах и се протегнах за чантата си.
— Можех да го видя, но трябва да си тръгвам. Това ли е всичко?
— Той е моя Татко — сви рамене тя.
— Имах предвид парите. Защото ако липсват, бих искала да ви помогна.
— Благодаря, той ще го оцени.
Предната врата беше отворена за мен, но аз се спрях преди да изляза навън и да попадна в „Строубери фийлдс“.
— Какво ще кажеш… за по-нататък?
— Когато умре ли? Моето задължение ще свърши. Той каза, че ще остави къщата за мен. Зная, че може да оспорваш правата ми, но ще бъдеш принудена да платиш двайсет и пет годишна издръжка.
— Не, не. Това е хубаво. Ти го заслужаваш.
Тя дойде до вратата и обърна поглед нагоре към мен — малката Джен Фенси и жената, с която никога не си бяха подхождали.
— Знаеш ли? Ти си, която си го обичала — рече тя. — Аз съм само един реалистичен образ.
— Той обича своето малко момиче — казах аз. — Не ми споменавай за нещо по-добро, аз съм на четиридесет и седем.
— Ако можеш да си ги позволиш — намръщи се ботчето. — Чудя се дали майка ми би направила всичко това. Трябва да го разбереш.
— Или винаги е съжалявала — поклатих глава. Мама беше интелигентна жена. Бих искала да я опозная.
— И така, госпожице Фенси, може би някога ще ни посетиш отново — ухили се ботчето и се ръкува с мен. — Татко обикновено е в добро настроение след подремването си. Той сяда на плажния си стол и чака за сладолед. Винаги ни купува известно количество от него. Неговата любима марка е „Жълтите подводници“. Съдържа ванилия с къдрици от масло, аранжирани с бял шоколад. Звучи като нещо рекламно, но е добро.
— Да — отвърнах отсъстващо, мислейки за нещата, които Мама ми бе разказвала за баща ми, и които сега видях за първи път. — Би трябвало сладоледът да е чудесен.