Още от началото на пожара царят, царицата и свитата са избягали в село Воробьово, над Москва[2]. Оттам Иван наблюдава огнената стихия и хладно преценява щетите.
Докато ужасената Анастасия се моли непрестанно, той на всеки час се осведомява от вестоносците за хода на бедствието. Куполът на Успенския събор, дворците на царя и на митрополита, два манастира, няколко църкви с всичките им богатства, домовете на сановниците, арсеналите, хазната вече са обхванати от пламъците. Говори се за хиляда и седемстотин жертви, „без да се броят децата“.
Привечер най-сетне вятърът утихва. Посред нощ пожарът угасва, вече няма какво да го подклажда. Но в тази потънала в сажди пустош блещукат застрашителни светлини. На другия ден гражданите с почернели лица и опърлени коси се връщат при развалините и търсят в пепелта обезобразените си мъртъвци и останките от своето имущество. От време на време тези трагични вехтошари се навеждат, изправят се, надават жални викове като „виковете на дивите животни“, казва хронистът. Сред тълпата от хора, ровещи в руините се разпространяват налудничави слухове. Говори се, че пожарът в Москва не е случаен, а причинен от магия. „Глински, Глински!“ Само те са виновни. Според най-осведомените, старата княгиня Ана, майката на Юрий и Михаил Глински, била изтръгнала сърца на трупове, накиснала ги във вода и ръсила улиците с тази сатанинска течност. „Затова изгоря нашият град!“ Шуйски, отявлени противници на Глински, поддържат тази версия за събитието чрез свои сподвижници, умело разпръснати сред народа. Дори собственият изповедник на царя, Фьодор Бармин, подкрепя умишлено това невероятно обвинение. Впечатлен от тяхната убеденост, Иван нарежда да се направи разследване. На 26 юни, пет дни след края на пожара, със заповед на Кремълския площад е събрана тълпа бездомници. Множество свидетели твърдят под клетва, че Глински са прибегнали до черна магия, за да разрушат града. Княгиня Ана Глинская, роднина на Иван по майчина линия, по това време се намира със сина си Михаил в имението си в Ржев, но другият й син Юрий е там в болярския съвет и е изправен срещу тълпата. Отначало той вдига рамене пред тези глупави твърдения на дрипльовците. След това разбира, че някои от висшите сановници се вслушват благосклонно във виковете на простолюдието, уплашва се и се промъква през тълпата да търси убежище в Успенския събор. Но въпреки предпазливостта му, оттеглянето не остава незабелязано. Разярената тълпа хуква след него. Дворяните се отдръпват. Една групичка екзалтирани хора влиза крещейки в църквата с почернели стени и овъглен иконостас и осквернявайки светото място хваща Юрий. След много удари го удушават и влачат трупа му извън Кремъл до мястото за екзекуции. Насърчена от това първо убийство разярената измет се пръсва в съседните улици, граби и опожарява двореца на Глински, избива близките и слугите на това омразно семейство. Размирниците са откраднали оръжие от арсенала, хоругви и икони от църквите. Размахват ги над главите си. Един носи кръст, друг сабя. След три дни понесена от някаква тайнствена подбуда, тълпата се насочва към село Воробьово и иска да й предадат княз Михаил Глински и майка му княгиня Ана, които са роднини на царя по майчина линия. Но те не са там. Няма значение. Ще ги потърсят в земите им! Безкрайно уплашен от този бунт, Иван все пак отказва да отстъпи. Дори и да е уверен във вината на Глински, той не може, без да се унижи, да позволи да му нареждат какво да върши. От него и само от него трябва да зависят животът и смъртта в неговата страна. Без да се поколебае, той нарежда на стражите си да стрелят в тълпата. Няколко души падат, другите побягват, а трети коленичат и молят за милост. Арестуват произволно няколко демонстранти и ги екзекутират моментално пред стъписаните им другари. Редът е възстановен. Тази авантюра засилва авторитета на царя. Но той е силно уплашен. Още повече че по време на пожара е бил посетен от свещеника на Новгород Силвестър, който служи в Благовещенския събор. За разлика от изповедника на Иван, за когото пожарът в Москва се дължи на черна магия, отец Силвестър твърди, че градът е разрушен за наказание по заповед на Всевишния, както някога са били разрушени Содом и Гомор. Той не се бои да повтори това твърдо пред царя с вдигнат изобличаващ пръст. Силата на гласа му, пророческата светлина в очите му разклащат нервите на Иван. Внезапно господарят на Русия се усъмнява в непогрешимостта на своите решения. За първи път той приема критиката. Да, той е сгрешил, че е поверил държавните дела на Глински, да, на съвестта му лежат тежки грехове, да, той многократно е показвал, че не обича ближния си. Силвестър отваря пред него Евангелието, припомня му Божиите заповеди и го насърчава да промени цвета на душата си, ако иска да избегне още по-опасна беда. Той дори разкрива, че е имал видения и че е получил знамения, осъждащи царя. При тези думи Иван пада на колене. Той винаги си е въобразявал, че Бог му е приятел. А ето че един небесен пратеник, очевидно добре осведомен, му се кълне в обратното. Може би наистина Бог е решил да се отвърне от своя представител на земята? Може би между тях двамата има неразбирателство, някакво скарване както става и в най-добрите семейства? Може би трябва да промени поведението си, преди да е станало твърде късно? Иван едва сдържа сълзите си, заеква от ужас и се съгласява със Силвестър, обещава да се поправи и за да докаже добрата си воля, отстранява от власт Глински, които народът вече не желае.