„Свети Отче, известни са ми вашето пристрастие към добродетелта и вашата любов към отечеството. Помогнете ми в добрите ми намерения. Твърде млад загубих родителите си, а болярите, които се стремяха единствено към власт, не се погрижиха изобщо за мен; от мое име те си присвоиха постове и почести; забогатяха чрез неправда; потискаха народа и никой не се осмели да спре техните амбиции.“
Приближените до царя са чували тези думи поне сто пъти: винаги, когато иска да оправдае грешките си, той припомня, че е останал сирак съвсем млад и че големците, вместо да го възпитат като собствен син, са го окрали и са ограбили народа. Но никога дотогава той не е нападал болярите публично, обвинявайки същевременно и себе си като обикновен грешник. Извисявайки глас, той продължава речта си с театрален патос. Той е опиянен от текста си актьор, който се обръща към запленена публика. Обича гръмките фрази, умело пресметнатите паузи, трагичните гримаси. Там, на площада на екзекуциите, пред очите му се люлеят хора, обесени по негова заповед. Дали вижда някакъв упрек в тези изсъхнали чучела, които гарваните кълват? Не, реториката взима връх. Единствено болярите са виновни за неговите грешки. И той посвещава на тях продължението на своята тържествена реч:
„Бях като глухоням през окаяното ми детство, защото не чувах оплакванията на бедните и моите думи не облекчаваха страданията им. Тогава вие, непокорни поданици и покварени съдници, се отдавахте на вашите прищевки! Как ще успеете сега да се оправдаете? Колко хора разплакахте? Колко пъти проляхте кръв, за която не нося вина! Но страхувайте се от Божия съд!“
След тези думи царят се покланя на четирите страни на площада. После продължава словото си, но този път то е насочено към обикновените поданици.
„О народе мой, който Всемогъщия ми повери, призовавам днес твоята вяра и обичта ти към мен: бъди великодушен! Невъзможно е да се поправи стореното зло. Но мога да ти обещая, че занапред ще съумея да те предпазя от потисничеството и от грабителството. Забрави какво е било и което никога няма да се повтори. Прогони от сърцето си омразата или несъгласието. Нека всички се обединим в християнска и братска любов. От днес нататък ще бъда ваш съдия и защитник!“
Народът не вярва на ушите си. Този необикновен оратор, облечен в злато и отрупан със скъпоценни камъни, който блести на слънцето като бръмбар, е неговият цар, а цар не може да лъже. Щастлива ера се открива пред Русия. За да положи начало на тази мъдра политика, Иван заявява, че прощава на всички провинени боляри и призовава поданиците си да се разцелуват като братя. Хората от тълпата проливат сълзи на благодарност и се целуват три пъти като на Възкресение. Само дето не викат „Христос воскресе!“. Доволен от успеха на своето слово, Иван се обръща към Адашев и му нарежда да се заеме с жалбите на бедните, сираците и „всички, които страдат“.
„Алексей, казва му той, ти нямаш титлите, които се полагат по рождение и по богатство, но си добродетелен… Поправи неправдите, без оглед на ранга и мощта на тези, които получиха почести, а забравиха своите задължения. Внимавай да не се поддадеш на измамните сълзи на бедния, когото завистта подтиква да клевети богатия. Прегледай грижливо всички дела, докладвай ми точно и не се бой от никого, освен от Върховния съдник.“
След тези последни думи, Иван приема поздравленията на близките си, като се започне с Анастасия, за която нравственото възраждане на мъжа й е истинско чудо. Той самият смята, че Бог ще бъде твърде злопаметен, ако продължава да му се сърди след толкова красивите му думи. Но доколко е искрено намерението му да прости на болярите, които са му служили лошо? Наистина той не осъжда на смърт виновните. Задоволява се да уволни малък брой царедворци, да изпрати в манастир своя изповедник Фьодор Бармин, който е разбунтувал народа и заточава Михаил Глински, като му разрешава да избере мястото на изгнанието си. Михаил Глински е уплашен за живота си и се опитва да избяга в Литва с приятеля си Турунтай-Пронски. Планът им е разкрит, започва следствие и само великодушното решение на Иван ги спасява от ешафода. Нови боляри влизат в съвета, сред които Захарин, чичо на царицата, Хабаров, приятел на нещастния Иван Белски, Димитрий Палецки, чиято дъщеря Юлияна е уважена да стане съпруга на княз Юрий, собствения брат на монарха…