В последната част на книгата Силвестър призовава своя син Антим да прилага християнските добродетели. Младият мъж, станал глава на семейство, да не се напива, кога то трябва да ходи на вечерна служба, да кани често свещеник, който да служи в собствения му дом, да раздава умерено милостиня, да обича искрено ближния си, да не напада никого, да държи вратата си отворена, да се подчинява на царя и да се бои от Бога: „когато пътуваш, споделяй залъка си с минувачите… Предложи им да пият… Ако твоите служители се карат с някого, скарай им се. Ако нещата са сериозни, удари слугата си, дори да е прав!“
Тези съвети, написани от перото на един човек, разкриват, че авторът (или авторите[4]) проявява странна смесица от мистицизъм и приспособленство от цинизъм и милосърдие. Тесногръдието и материалистичната им строгост са подчертани с постоянно позоваване на Библията Ръководство за добър тон и молитвеник, готварска книга и евангелски завет, алманах по градинарство и трактат по държане в обществото, свещеното и профанното са неразделни както водата и виното в една чаша. Според този полухристиянски, полуезически катехизис Господ обича пестеливостта, чистотата, богатството, труда, елементарната справедливост и подчинението — роба на господаря, жената на съпруга, сина на бащата. Цялото общество почива на семейната клетка, в която бащата е здравото и озаряващо ядро. Всичко тръгва от него и се връща при него. В своя род той е като царя в империята.
В този си вид Домострой е и ще бъде още дълго време неоспоримата догма във всекидневния живот на Русия. Самият Иван е много доволен от него. Но той иска да наложи и в обществения живот този порядък, който Домострой въвежда в личния живот. Ето защо с помощта на своите съветници той смята за свое задължение да състави Царски Съдебник (Царский судебник от 1550 г.), който да замести Княжеския съдебник на дядо му Иван III, от 1497. Този кодекс не отменя предишните разпоредби, а само ги хармонизира и ги модернизира. Дотогава един закон, действащ в Москва, е можел да бъде пренебрегван в Новгород или в Псков, които имали своите обичаи. Централизаторът Иван не може да търпи подобен хаос. Той е още млад — току-що е навършил двайсет години — но изисква да се прилагат едни и същи законови разпореждания в териториите, подчинени на неговата власт. Възобновява старите местни юридически инстанции и кани в съдилищата магистрати, избрани от общините, да заседават редом с дворяните. Тези съдилища имат три инстанции, като последната е върховният съд в Москва. За дребните провинения се предвижда бичуване. Рецидивите, предателството, светотатството, убийството, разбойничеството, умишленият палеж се наказват със смърт. Случва се съдията да призове свидетели, за да обоснове присъдата си. Но обвиняемият има право да се откаже от тях и да поиска да му разрешат дуел. За този вид Божие правосъдие обвинителят и обвиняемият могат да си изберат заместници. Представителите на двете страни нямат право да използват лък и стрели. В закона се казва, че „оръжия за нападение са: прашката, копието, брадвата и камата, а за отбрана: бронята, щитът и ризницата. Показанията на болярина имат по-голяма тежест от тези на шест души от нисш ранг“. И най-сетне в големите процеси нищо не може да замести изтезанията, за да се разобличи виновният. Установена е тарифа за възнаграждение на съдията, нотариуса, писаря. Кодексът осъжда измамата. Но подкупите, истинската язва в руското общество, се практикуват на всички нива на администрацията. Невъзможно е да спечелиш дело, ако не пуснеш нещо на няколко души. Обичаят изисква преди процеса страните да поставят някакъв дар пред иконите „за свещи“. А на Възкресение всички магистрати получават „червени яйца“ и малко или много пълна кесия. Немецът Хайнрих фон Щаден, преводач в отдела на посланиците, пише в своите „Мемоари“:
„Във всяка канцелария или във всяка съдебна зала на вратата стояха двама пазачи, които отваряха само на тези, които им даваха пари… Цялото правосъдие беше на разположение на богатия; този, който имаше най-много пари имаше право или беше невинен… Ако някой беше грабил, убивал, крал, но се беше укрил в някой манастир с парите си, можеше да си живее спокойно като на небето.“
Тези несъвършенства нямат значение: Иван има идея фикс: да обедини страната си и да отнеме съдебните, административните и данъчните правомощия на местните управници. Той търси помощници за тази задача не сред непокорното съсловие на благородниците, а сред обикновените хора. На всички ключови постове в империята са поставени нови хора от скромно потекло. Те поддържат отдалеч огромната паяжина, чийто център е в Москва. Постепенно народът си дава сметка, че вече не го управляват потънали в разкош боляри, а самият цар чрез своите служители. И се пита дали е спечелил от промяната: можеш да мразиш болярина, но не можеш да мразиш царя. Английският посланик Флетчер пише: