Извън стрелците и войските на посохата, царицата на битките е кавалерията. Въоръжението на конниците е много разнообразно и се състои от крив меч, подобен на турския ятаган, от лък, копие и понякога от пистолет. Малко брони и каски. Няма шпори, има камшици. Дребните яки коне не са подковани. Тяхната издръжливост е необикновена, както и тази на господарите им. Московците лагеруват в снега, палят малък огън, възстановяват силите си с шепа брашно, размито с гореща вода и спят, завити в шинелите си. Всички чуждестранни очевидци потвърждават, че са много храбри. При атака те най-напред се прицелват със стрелите, после масово и без ред се хвърлят в боя със сабя в ръка под тътена на барабана и на тръбата и реват с пълно гърло, за да изплашат неприятеля.
Иван не се съмнява, че с такива хора окончателно ще отблъсне татарите. Той потегля на поход през декември 1547 г., стига до р. Волга и решава да използва скованата в дебел лед река, за да стигне до Казан, откъдето тръгват главните набези в руска територия. Но в момента, когато войската е стъпила на леда, се чува зловещо пропукване, водата избликва край бреговете и в бялата черупка се отварят широки пукнатини, които поглъщат хора, коне, топове. При това нещастие Иван заключава, че Бог още не му е простил греховете, и се връща в Москва, за да подготви в пост и молитва втори поход. Дотогава княз Димитрий Белски трябва с малък отряд не да превземе Казан, а да препречи пътя на татарите, в случай че се опитат да нападнат руските села и да вземат пленници от населението.
На 24 ноември 1549 г. царят, придружен от брат си Юрий, потегля наново към войската си. На 14 февруари 1550 г. той е пред стените на Казан. Издигат набързо укрития от клони пред дървените укрепления на татарския град. Изваждат топа. Катапултите хвърлят камъни, а тараните избиват вратите. За първи път Иван със сабя в ръка ръководи военните действия на място, но без да се излага на опасност. По московска традиция владетелят не се сражава, а само призовава на бой. Шейсет хиляди руси се втурват през една пукнатина, завладяват града и избиват поголовно всички жители, които срещат по пътя си. Но въпреки това не успяват да завземат централната крепост. А на другия ден времето внезапно се затопля, заваляват проливни дъждове, затруднено е нормалното водене на военните операции. Барутът се е намокрил, топовете не могат да тръгнат, ледът по реките се пропуква, пътищата са се превърнали в кални мочурища, припасите не стигат до войските, които гладуват, а Иван се страхува, че наводнението скоро ще му попречи да се оттегли. Той дава гневна заповед за незабавно отстъпление. Убеден е, че татарите ще го преследват и че ариергардът ще трябва да се сражава. Но жителите на Казан само прибират въоръжението, което е оставил след себе си. Доволен, че се е отървал толкова леко, той решава да изгради крепост близо до Казан във вражеска територия и да я използва като отправен пункт за следващи наказателни действия. Тази крепост, построена там, където се срещат реките Волга и Свияга, е наречена Свияжск. Много бързо тя ще стане привлекателен център за съседните планински племена — черемиси, чуваши, мордви и непрекъснато предизвикателство за Казанските татари. С успеха на това руско присъствие в зоната на влияние на хана, Иван иска да прикрие военния неуспех на своя поход. В действителност нито болярите, нито народът могат да бъдат измамени. Най-враждебно настроените говорят за проклятието, което съпровожда всички начинания на царя. Най-снизходителните обясняват този нов неуспех с крайната незрялост на владетеля. Всички обаче единодушно осъждат поведението на Димитрий Белски, който дори е обвинен в предателство. Но генералът не е изменник, а просто се е оказал неспособен. Убеден едновременно във верността и в некомпетентността на този пълководец, Иван би могъл да го погуби. Но го оставя жив. Ала Димитрий Белски умира от болест в най-подходящия момент, малко след завръщането на войската в Москва.