Но Иван не желае да се бави. Бързо прибират съдовете, загасват огньовете, сгъват шатрите и потеглят. На 13 август, армията достига до новопостроения Свияжск, основан по волята на царя. Той влиза в града на кон, приема благословията на духовенството, присъства на служба в църквата, оглежда укрепленията, арсенала, новите къщи, многобройните магазини и не скрива, че е доволен. Привлечени от неочакваната клиентела, търговци пристигат с кораби от Нижни-Новгород, Москва, Ярославл, за да предложат стоката си по откритите пазари. По заповед на властите най-красивият дом е отреден за монарха. Той отказва да отседне в него с думите: „Сега съм на поход“ и потегля на кон към своята шатра, опъната в една ливада край вратите на града. Оттам, след като се е посъветвал с приближените си, изпраща на Едигер-Мохамед, управител на Казан, послание, написано на татарски, с което приканва жителите да се предадат, обещавайки им снизхождението на Русия. В действителност той слабо се надява, че ще го послушат. Свещеният характер на тази война на Кръста срещу Полумесеца забранява всякакви компромиси между противниците. Получава отговор на 20 август. Той е отрицателен и обиден. Казан плюе на Иван, на Русия и нейното християнство. „Тук всичко е готово, твърди Едигер-Мохамед. Чакаме ви, за да започнем празника.“ През нощта един мохамеданин бяга от града и донася на Иван, че защитниците са около трийсет хиляди фанатични войни и че имат храна и муниции в изобилие. Задачата няма да бъде лесна. Иван го знае. Но той знае също — сърцето му го подсказва, че Бог ще му помогне. С чувството, че е защитник на християнството, той напредва към града. Казан се открива пред него на 23 август в зори със своите джамии, високи кули, с двойните си дъбови укрепления, натъпкани с чакъл и глина. Тогава под звуците на тръбите и барабаните царят развява знамето на вярата, с образа на Исус Христос. Отслужена е литургия пред знамената. Свещениците, облечени в тържествени одежди благославят бойците, коленичили на земята. Вятърът разнася дима на тамяна и отпраща надалеч плътните гласове на хористите. Взирайки се в свещената хоругва, Иван се прекръства и се провиква: „Господи, в твое име тръгваме срещу неверниците!“ След това, обръщайки се към войниците, той ги призовава на бой, прославя героизма на тези, които ще паднат в защита на вярата и обещава да помогне на вдовиците и сираците, заклева се, че ако трябва ще пожертва и собствения си живот, за да възтържествува православното дело.
Бързо разтоварват топовете и барута, подреждат гредите, които ще послужат за превземане на крепостните кули и войската се събира като мощна вълна под стените на града. Но той изглежда изоставен. Никакъв шум. По укрепленията няма жива душа. Дали не е клопка? Стрелците внимателно проникват в пустите мълчаливи улици. Несъмнено населението се е скрило в централната крепост Кремъл. И наистина внезапно вратите на крепостта се разтварят шумно. Татарите, които изскачат оттам не са хора, а обезумели и виещи дяволи. Някои са на коне, други тичат пеша, но всички образуват плътна маса, в която проблясват зъби, очи и остриета на ятагани. Сякаш адът е изпратил своите пълчища срещу християните. Руските стрелци са ужасени и отстъпват хаотично, падат и умоляват Бог да спаси душите им. Офицерите много трудно успяват да ги удържат извън града. След ръкопашните схватки започва артилерийска стрелба и размяна на цели ята стрели. Най-сетне татарите се прибират в крепостта, вратите се затварят, спокойствието се възвръща и Иван се преструва, че вярва в успешната за него първа атака.
Нощта минава спокойно, но на другия ден яростна буря връхлита над града. Много шатри, включително и царската, са пометени от силния вятър; походните църкви се разпадат, а ужасените попове събират икони, хоругви и реликви; водите на внезапно придошлата река излизат от коритото, корабите се разбиват, наводняват се складовете с храни и муниции. За един миг снабдяването на войската е унищожено. Сред всеобщото отчаяние Иван не губи вяра. Докато генералите му вече мислят за отстъпление, той събира търговците и им заповядва отново да докарат с кораби и кервани провизии за войската.
Следващите дни преминават в сблъсъци. Татарите изпращат дъжд от куршуми, стрели и гюлета по русите, които се опитват да се изкатерят по укрепленията. Оттегляйки се, те увличат със себе си преследващите ги татари и се сражават с тях на открито бойно поле. Щом заловят няколко пленници, те ги привързват за стълбове край града, та техните стонове да накарат казанците да се предадат. Един глашатай крещи към обсадените: „Иван ви обещава живот, свобода и прошка, ако му се подчините.“ От върха на една кула говорител на врага отговаря гръмогласно. „По-добре те да умрат от нашите чисти ръце, отколкото от ръцете на мръсните християни!“ И татарите изпращат стрели по своите събратя, превърнати в живи мишени.