В Нижни-Новгород го очаква грандиозен прием. Овациите на тълпата са такива, че заглушават гласовете на духовниците. Народът се радва и защото татарските набези доскоро са били сериозна опасност за прочутия панаир на града. Надяват се също така, че разрушаването на Казанските пазари ще съживи още повече търговията в Нижни-Новгород. Бог е премахнал един опасен търговски съперник. Слава на Него! Иван произнася още една патетична реч и продължава на кон пътя си към Москва. Близо до Владимир среща болярин, изпратен от Анастасия, за да му извести, че е родила син — Димитрий. Иван е обзет от необикновено щастие, разплаква се, скача от коня и от благодарност подарява на вестоносеца коня и мантията си. Всъщност жена му вече му е родила две дъщери (Ана, починала на двайсет месеца, и Мария, която е жива), но раждането на женска челяд не носи голяма радост в живота на един княз, а раждането на наследник издига бащата до първите стъпала на Божия трон.
Именно това чувство за приближаване към Небето по странен начин възпира Иван. Той не бърза да види родилката. Вместо това се спира във Владимир, за да се моли продължително. Спира и в Суздал за нови молитви и най-сетне на няколко версти от столицата пак отказва да се прибере бързо в Кремъл, а се отбива в Троицкия манастир, моли се на гроба на свети Сергей и участва в богослужението на монасите.
На 29 октомври сутринта най-после влиза в Москва, където му е устроено триумфално посрещане. По пътя му има толкова много хора, че войниците едва успяват да ги удържат с оръжието си. Народът скъсва кордона на охраната, мъже и жени просълзени целуват стремената на царя: „Бог да даде дълъг живот на нашия благочестив цар, победител на варварите и спасител на християните.“ Още един път Иван си доставя удоволствието да чуе как гласът му се извисява над тълпата. Той се обръща към митрополит Макарий и към духовенството:
„Вие отправихте към Небето пожелания, които Бог изпълни… Подкрепяни от светите ви молитви, ние потеглихме срещу Казан и постигнахме желаната цел… Този многолюден град ни се подчини: небесната справедливост погуби само за миг безкрайно много неверници, главатарят им бе пленен и знамената на Полумесеца, вече изместени от Светия Кръст, изчезнаха завинаги от стените на града. А ние, изпълнени със здраве и радост се върнахме тук пред образа на Светата Дева, в нашето мило Отечество… Продължавайте усърдно да се застъпвате пред трона Господен и да ме подкрепяте с вашите мъдри съвети, за да укрепя вярата, правдата и да утвърдя в империята благонравието, за да могат новите поданици на Русия да се отвърнат от заблужденията си и да признаят истинския Бог, възхвалявайки заедно с нас Светата Троица.“
Старият Макарий отговаря с треперещ глас:
„Каква промяна настъпи в съдбата на Отечеството! Коварните казанци сееха ужас из цяла Русия; те пиеха кръвта на християните, отвличаха ги в робство, оскверняваха и рушаха храмовете Господни… Но небесата те озариха с лъчите на своята милост, както някога Константин Велики, свети Владимир, Димитрий Донски, Александър Невски… Ти издигна името си редом с тези прочути имена и твоята слава се равнява на тяхната. Казан, този независим град, подобен на гнездо на змии, които ни заплашваха непрекъснато с отровните си зъби, падна в краката ти… Радвай се, царю, любимец на Небето и на Родината си! Господ не само ти изпрати победа, но и те дари с така желания син!… А ние, о царю, в знак на почит пред твоите трудни дела и славни подвизи можем само благоговейно да паднем в нозете ти!“
При тези думи митрополитът, духовниците, сановниците и народът падат ничком пред царя. Иван вкусва опиянението от това многоцветно море от сведени глави, полюляващо се в краката му. След това сменя тежката си броня с царската мантия, окачва на врата си верижка с кръст и слага на главата си шапката на Мономах. Духовниците, които носят икони, хоругви, кръстове, кадилници и фенери, заобикалят царя и го придружават до Кремъл. Едва след като се е поклонил пред светите мощи и гробовете на прадедите си, Иван влиза в двореца, за да види царицата, която е още на легло. Като го вижда, тя забравя безсилието си, скача от леглото и целува със сълзи и смях краката на своя господар. Той я повдига, целува я по челото и нарежда да донесат сина му.
На 8 ноември 1552 г. огромно пиршество събира в двореца духовници и боляри. Иван награждава всички с подаръци, отговарящи на ранга и смелостта: на всекиго самурени кожи, брокат, златни чаши, дрехи, коне, пълни кесии, килими, оръжия, имения. Празненствата траят три дни. Пият юнашки, смеят се с цяло гърло, хвалят се с подвизите си и слушат царските певци, които възхваляват руската победа под съпровода на гуслите. Цяла Русия ликува. За да отбележи превземането на Казан с паметник, който ще пребъде във вековете, Иван заповядва да се построи на големия Кремълски площад църква на Богородица Застъпница, която по-късно ще бъде наречена „Василий Блажени“[1]. Макарий го насърчава. Те заедно изработват първите планове на строежа. Според тях църквата не трябва да прилича на никоя строена дотогава и трябва да бъде израз на мистично безумие, на бликащо веселие, на шеметна смесица от форми и цветове. Кой ще измайстори подобно нещо? Сещат се за италиански архитекти. Те вече са доказали умението си в Москва. Не, архитектът на този символ на тържествуваща Русия трябва да бъде русин. Накрая изборът пада на Барма Яковлев, наречен Постник. Той ще бъде натоварен със задачата да построи този странен паметник, който ще отразява всички противоречия на царя. Малко по малко от земята ще изникне необикновена и възвишена базилика със седем различни купола, над които се извисява висока пирамида, увенчана с позлатен връх във форма на луковица. Многоцветните заострени кубета са украсени било с отвесни ленти, било с шарки на рибени люспи или наподобяващи шлифовани скъпоценни камъни. Те подпират смело небосвода. Приличат на кошница с фантастични плодове, приготвени за обеда на великан. Строежът ще продължи шест години[2]. А разходите, както се полага, ще бъдат поети от жителите на Казан като военно обезщетение.