[1] Тази църква се издига на мястото на гробище, където е бил погребан Василий Блажени, особено почитан от Иван. ↑
[2] Според легенда, която не е потвърдена, архитектът на „Василий Блажени“ бил ослепен по заповед на Иван, за да не построи на друго място толкова красива църква. ↑
Шеста глава
Болестта и нейните последици
Веднага след като Анастасия се възстановява от раждането, царят отива с нея в Троицкия манастир. Там ростовският архиепископ Никандър кръщава царевича Димитрий край мощите на свети Сергей. След това царят поръчва да се кръстят двамата казански принцове, детето Утемиш-Гирей и бившият управител, Ядигер-Мехмед. Той помни собственото си сирашко детство и решава, че малкият Утемиш-Гирей, с християнското име Александър, ще живее в двореца и ще получи княжеско възпитание. За кръщенето на Ядигер-Мехмед царят намира, че най-подходящата дата е 26 февруари 1553 г. — средата на зимата за религиозната церемония. Счупват леда на река Москва, за да потопят новопокръстения, обвит в ленена кърпа. Преди кръщенето е извършено богослужение на открито и митрополитът пита Ядигер-Мехмед дали не е решил да промени вярата си под външен натиск: „Не, отговаря уверено татаринът, води ме любовта ми към Исус Христос и омразата ми към Мохамед“ След тези думи той пристъпва към пукнатината, влиза в ледената вода и излиза веднага треперещ от студ и щастлив. Християнското му име е Симеон. Царят ще му предостави просторен дом в Кремъл, ще му разреши да има собствен двор и ще го насърчи да се ожени за Мария Кутузова, дъщеря на руски сановник.
Радостта на Иван от тези три забележителни кръщенета скоро е помрачена от вестта за чумна епидемия в град Псков. За няколко месеца са умрели двайсет и пет хиляди души. От страх пред това бедствие изгонват от територията на Нижни-Новгород всички псковски търговци и изгарят имуществото им. Напразно, заразата се разпространява, нов городчани умират с хиляди. Ужасените оцелели вече не смеят да погребват труповете. Архиепископ Серапион, който се е посветил на агонизиращите, за да им окаже в последните мигове религиозна помощ, също умира. В тази благочестива дейност го замества монахът Пимен. Иван и митрополитът се молят продължително заедно с Пимен, преди той да поеме на път. Светият мъж отнася със себе си голямо количество светена вода за пречистването на Новгород. И наистина скоро след като е ръсил, епидемията отслабва. Но след нея идва не по-малко зло. На новозавладяната територия на Казан дивите племена от монголски произход — черемиси, мордви, чуваши, вотяки, башкири — се бунтуват срещу бирниците. Те избиват руските дворяни и търговци и издигат укрепления на седемдесет версти от Казан. Войводата Борис Салтиков в разгара на зимата се отправя срещу тях, но неговите пехотинци и конници затъват дълбоко в снега. А татарите са прикрепили дъски на краката си и се плъзгат срещу тях така свободно, сякаш ходят по твърда земя. Те обкръжават отряда на стрелците и го унищожават. Много малко успяват да се измъкнат. Борис Салтиков е пленен и заклан сред безумна веселба. В Казан се опасяват да не би градът да попадне отново в ръцете на неверниците. Иван е обезпокоен и съжалява, че не е послушал болярите, които са го посъветвали да остане там с войската си, докато областта не бъде изцяло подчинена. В двора отчаянието е така голямо, че някои членове на съвета се осмеляват да предложат на царя да върне на мюсюлманите този далечен и очевидно неудържим град. Възмутеният Иван отказва да ги послуша, но внезапно силите му го напускат. През март 1553 г., няколко дни след като е получил тъжните новини от Казанската провинция, той се разболява тежко. Не е чума, защото епидемията е пощадила Москва, но е някаква треска с неизвестен произход, която лекарите обявяват за неизлечима[1]. Иван се смята за загубен и прекарвайки времето си в размисъл и молитва, се готви за смъртта.