Като научава, че царят му агонизира народът потъва в печал. Обикновените хора приемат Иван като светец заради неговата толкова явна набожност. Един взискателен, страшен светец, който заповядва, сражава се, наказва, но чието чело е неопетнено. Ако Бог го извика при себе си на двайсет и три години, значи го смята за твърде съвършен за греховната Русия. „Нашите грехове, казват в Москва, сигурно са безброй, щом Бог ни отнема такъв владетел.“ Ден и нощ обляната в сълзи тълпа очаква пред двореца вести за болния. Във всички църкви се молят за неговото изцеление. В замяна на това сред болярите настъпва не отчаяние, а объркване. Повечето от тях изпитват скрита злоба срещу царя, който ги е отстранил и е взел за съветници хора с низше потекло. Въпросът за наследяването ги занимава най-много. Михайлов, царският секретар се приближава до леглото на монарха и се осмелява да му намекне да напише завещание. Иван приема и диктува незабавно своята воля. След смъртта му короната ще поеме неговият син Димитрий, който е на няколко месеца. Незабавно Михайлов прочита завещанието на болярите, събрани в съседната зала. Започва оживен спор между тези, които са готови да се закълнат на царевича, и тези, които отказват. Всеки привежда неопровержими аргументи. Тонът се повишава. Царят чува викове през вратата и нарежда да въведат болярите. Те влизат разгорещени. „И кого искате да изберете за цар, след като отказвате да приемете моя син, тихо казва той? Нима забравихте, че се заклехте да служите на мен и на моите деца? Слаб съм, за да говоря дълго. Въпреки че Димитрий е още в люлката, той е ваш законен владетел. Ако не чувате гласа на съвестта си, ще отговаряте пред Бога.“ Тогава Фьодор Адашев, баща на Ивановия фаворит, заявява, че той никога не ще се подчини на братята на царицата Захарин-Юриеви, които несъмнено дълго време ще управляват страната от името на детето. „Ето за какво се тревожим, провиква се той! На колко злини и мъки бяхме подложени при управлението на болярите, докато ти не достигна възрастта на разума? Занапред трябва да се избегнат подобни нещастия.“ Крайната отпадналост пречи на Иван да отговори. Потънал във вцепенение и отвращение, гледа болярите, възбудени от своите амбиции, които си оспорват наследството му като крадци след обир. Врявата е толкова силна, че той, стенейки, ги моли да напуснат.
Очертават се две напълно противоположни групировки. Едната, водена от секретаря Михайлов, е настроена благосклонно към пеленачето и към регентство, поверено на семейството на царицата. Другата не иска да даде короната, нито на бебето, нито на Юрий, брата на Иван, защото природата го е лишила от разум. Те предпочитат Владимир Андреевич, княз на Старица, братовчед на царя, разумен човек и опитен както във военното изкуство така и в политиката.
На другия ден, превъзмогвайки безкрайната си умора, Иван моли отново враждуващите боляри да се преклонят пред волята му. „За последен път, прошепва той, искам да се закълнете, целунете кръста. Не позволявайте на изменниците да се доближат до царевича. Спасете го от тяхната ярост…“ Въпреки този тържествен призив, разприте около смъртното легло на царя продължават. Малко са тези, които се заклеват и целуват кръста. Силвестър и Алексей Адашев, въпреки привързаността им към личността на монарха запазват благоразумен неутралитет. Загрижени за бъдещето си в двора, те залагат на Владимир Андреевич, предполагайки, че след като се установи на трона, той ще ги възнагради задето са поддържали неговата страна. Иван разбира измяната на своите близки съветници и страда. За него вече е ясно, че след смъртта му неговите решения няма да бъдат изпълнени. Както някога в детството му двете страни ще се разкъсат взаимно. Русия още веднъж ще бъде жертва на кървавото съперничество на болярите. В последен порив на надежда, той дава обет, че ако Бог запази живота му, ще извърши с жена си и сина си поклонение в манастира Свети Кирил край Кирилов. Той е затворил очи и се моли напълно неподвижен, а обкръжението му мисли, че вече е в кома. В действителност след критичния момент треската затихва. Иван почти незабавно чувства облекчение и разбира, че е спасен. Лекарите говорят за „благоприятна криза“ която е ускорила възстановяването, раздвижвайки защитните сили. А болярите следят с тревога бързото му оздравяване. Най-компрометираните се питат какво ли отмъщение ще им определи за наказание чудодейно възкръсналият цар. Дали ще ги обезглави или ще ги хвърли в затвора, дали ще ги разори или просто ще ги изпрати на заточение?