След Великденските празници той очаква размразяването и потегля с брат си Юрий, жена си, сина си и многобройна свита. Пътуването е главно с кораб. В един далечен манастир царят среща стария отмъстителен монах Васиан, бивш епископ на Коломна. Изгонен от болярите по времето, когато Иван е бил малолетен, той е запазил яростна омраза към дворянството. Монархът го разпитва почтително как е най-добре да управлява страната. В очите на Васиан проблясва злобна хитрост и навеждайки се към царя, той шепне на ухото му: „Ако искаш да станеш самодържец, не дръж никакъв съветник, който е по-мъдър от теб, защото ти си по-добър от тях. Само тогава ще бъдеш господар и ще държиш всички в ръцете си. Но ако си обграден с по-мъдри от теб хора, ти неминуемо ще трябва да им се подчиняваш“. Тези думи така добре отговарят на вътрешното убеждение на Иван, че той стиска ръката на монаха, целува я благоговейно и мълви: „Дори баща ми не би ми дал по-добър съвет“. Той никога не ще забрави този призив към могъщество и самота.
На другия ден царят продължава пътешествието си на север по реките Дубна, Волга, Шексна. Възторжени тълпи прииждат по пътя му. Той посещава всички манастири, край които минава. Когато пристига в Кирилов, детето, простудило се при тези уморителни преходи, внезапно умира. Анастасия също е болна. Иван, сразен от мъка, заповядва незабавно връщане.
Ужасното предсказание е изпълнено. Небето, на което царят иска да се отблагодари, задето е спасило живота му, взема в замяна живота на неговия син. Нима това е справедливо? Нима може да го приеме? Не, не, тук се крие някаква подла машинация. Не може да приеме, че Бог го е наказал точно когато желае благословията му. Иван мисли, че става дума за магия. Навярно са урочасали малкия царевич. А виновниците са именно тези, които настояваха да не заминава: Алексей Адашев и Силвестър. Поради липса на доказателства той се колебае да ги накаже както заслужават. Но отчаянието му подхранва неговия гняв.
Завърнал се в Москва с ковчега на сина си, Иван се съвзема. Димитрий е погребан през юни 1553 в храма „Св. Архангел Михаил“ в краката на дядо си, великия княз Василий III. След девет месеца, на 28 март 1554 г. Анастасия ражда друг син, Иван. Траурът приключва. Надеждата се възвръща в двора и сред народа. Иван си казва, че след едно необяснимо скарване Бог е решил да се сдобри с него. При това положение и той трябва да се покаже великодушен и търпелив към околните си. Прикривайки озлоблението си, Иван отново слуша благосклонно съветите на Алексей Адашев и Силвестър, показва се любезен с братовчед си, чирака узурпатор Владимир Андреевич, и не налага възмездие на болярите, разбунтували се по време на болестта му.
Постоянната му грижа си остава да омиротворява Казанската област. За да смаже бунтуващите се татари, той вдига значителна войска и поверява командването й на Микулински, Петър Курбски, Петър Морозов и Шереметиев и четиримата енергични и ловки пълководци. Този път той самият не участва в похода. Войските започват военните действия през зимата на 1553–1554 г. при страшен студ. Русите действат бързо, нападат безмилостно непокорните племена, разрушават няколко мохамедански укрепления, избиват хиляди мъже, пленяват голям брой жени и деца и постигат целта си: всички жители на областта признават върховенството на царя и се задължават да плащат данъци. Още в 1555 г. тази нова християнска земя става епископия. Покръстванията са масови. Иван изпраща златни медали на всичките си командири. Той съзнава, че за първи път от векове насам е преобърнал съотношението на силите между Изтока и Москва. Някога татарите унижаваха Русия със своите набези и многократни опустошения. Днес Русия стои с цялата си тежест на границите на мюсюлманския свят и заплашва непосредствено Крим.
Но докато царят гледа самодоволно своите завоевания на Изток и Юг, едно невероятно събитие му напомня, че съществува една Западна Европа, която стои извън неговото политическо полезрение. Пратеник от манастира „Св. Николай“ на Бяло море му съобщава, че голям чуждестранен кораб е хвърлил котва на 24 август 1553 г. в устието на Двина[2], че хора, говорещи непознат език, са слезли на сушата, че изглеждат добронамерени, но че никой не знае какво трябва да се нрави. Направено е проучване и става ясно, че това е английският кораб „Едуард Бонавентура“, командван от капитан Ричард Ченслър. Този кораб е единственият оцелял от експедицията на сър Хюг Уилоуби, чиято цел била да открие от североизток път към Индия. Другите два съда били разрушени от бурята, а екипажите им умрели от замръзване. Ричард Ченслър казал, че носи послание за царя от своя крал Едуард VI. Иван заповядва да бъдат предоставени коне и шейни на пътешествениците на негови разноски. Те пристигат в Москва през декември 1553 г. след няколкоседмичен изнурителен път през снежните пустини. В желанието си да впечатли този чужденец с великолепието на двора си, Иван приема Ричард Ченслър на тържествена аудиенция. Облечен в дълъг пурпурнозлатист кафтан, с островърха шапка, украсена със самурова кожа, той седи тържествено строг на позлатен трон, а около него се е събрала онемяла от благоговение свита. Ричард Ченслър му връчва писмото от своя крал, написано на английски и на латински. Един преводач превежда главните пасажи: