„Едуард VI до всички вас царе, принцове, владетели, съдии от всички краища и от всички страни, в които свети слънцето, ние ви пожелаваме, както и на вашите държави, мир спокойствие и слава. Всемогъщият даде на човека чувствително сърце, за да прави добро на ближните си и най-вече на пътешествениците, които идват от далечни страни и с опасните си начинания доказват колко много желаят да се установят връзки на любов и братство с другите хора… Всички хора имат право на гостоприемство. Но търговците трябва да се ползват най-много от него, защото те прекосяват морета и пустини, за да обогатят и най-отдалечените страни и своята родина чрез изгодна размяна на своите стоки… Бъдете така добри, царе, принцове и владетели, да почетете нашите молби и да разрешите на тези пътници свободно да преминат през вашите държави… Окажете им помощ и съдействие… Постъпвайте с тях така, както бихте искали ние да постъпваме с вашите поданици!“
Чувствителен към тези думи, Иван дава на англичаните обяд за сто души, поднесен в златни съдове от сто и петдесет слуги, които си сменят три пъти ливреите по време на угощението. Обетът продължава пет часа. В менюто има мозък от лос с подправки, петли с джинджифил, пълнени риби… Развеселени от виното руските сътрапезници разговарят с жестове с английските мореплаватели. Усмихват се, вдигат наздравици с мазни устни и влажен поглед. Ричард Ченслър с любопитство разглежда двореца. Обзавеждането му изглежда едновременно разкошно и селско. Почти няма мебели, а само скамейки, ракли с обкови, голи дървени маси, фаянсови печки, високи до тавана, изобилие от килими, кадифета, брокати, кожи… Нито една картина, нито едно огледало, но навсякъде много икони. На моменти сякаш се намират в кервансарай, а на моменти — в църква. Въздухът мирише на тамян, на пчелен восък, на горещо масло от кандилата. От своя страна Иван наблюдава с учудване тези англичани, които му се струват като паднали от луната — толкова му изглеждат странни дрехите и обноските им.
През февруари 1554 г. той дава на Ричард Ченслър отговор на руски и немски за „своя брат и братовчед Едуард“. Уверява го, че в Русия английските търговци ще бъдат „защитени, свободни и третирани като приятели“. Но това писмо ще прочете не Едуард VI, а Мария Тюдор, новата кралица на Англия и Ирландия.
След заминаването на Ричард Ченслър, Иван остава обладан от английския мираж. Тази нереална страна, от която тръгват търговци и моряци, му се струва определено някъде накрая на света. Влизайки в контакт с нейните представители той добива чувството, че е премахнал пространството. Но той няма право да мечтае. Руската действителност го заобикаля със своите повели, които Силвестър и Алексей Адашев му напомнят всеки ден. За да завърши операцията срещу Казан трябва да се придвижи на юг и да подчини Астраханска област, чийто принц изпитва дълбока омраза към Русия. Тъй като ханът на кримските татари още не е преустроил войските си след поражението, нанесено му в 1552 г. от русите, моментът изглежда добре подбран. Княз Юри Темякин поема командването на армия от казаци, стрелци, вотяки и млади благородници. Войниците потеглят по Волга и се спускат с песни надолу по реката. Бреговете са пусти. Нито следа от неприятели. Стрелите си стоят в колчаните и храбреците съжаляват, че бездействат. Най-сетне ето го и Астрахан. Но татарският гарнизон е избягал. Преследват го и го унищожават. В изоставения град се намират петте жени на принца. Изпращат ги в Москва. Татаринът Дербиш е назначен за управител на града. Жителите полагат клетва на царя и обещават да му плащат тежък годишен данък в сребро, към който ще се прибавят и три хиляди есетри. С това лесно завоевание Русия получава излаз на Каспийско море. За в бъдеще тя ще контролира цялото течение на Волга от изворите й до делтата. Подчиняването на номадските племена осигурява консолидацията на източните граници. Персия и Централна Азия се отварят за търговията и се страхуват от нейната армия.