През септември 1559 г. Кетлер, приятен и убедителен мъж, най-сетне получава подкрепата на Полша. Сигизмунд-Август се задължава да защитава Ордена на Меченосците срещу налог от седемстотин хиляди флорина платими след победата. След като подписва договора, той надменно иска от Иван да напусне Ливония, която вече се намира под негова закрила. „Ливония е провинция, която винаги е била зависима от Русия, а не от вашия владетел, отговаря Иван на пълномощниците, които му връчват писмото. Сега я наказвам заради съмнителната й вярност, долните й интриги, престъпленията й и опустошаването на нашите храмове“ Въпреки това той обещава няколкомесечно примирие.
В действителност този срок му е нужен, защото кримските татари, водени от Девлет-Гирей, са възобновили набезите си. За царя те са по-сериозна заплаха от Полша и Ливония. Последните никога няма да се осмелят да обсадят Москва, докато Девлет-Гирей си е поставил за цел да превземе столицата. За щастие през лятото на 1559 г. княз Вишневецки печели редица блестящи победи над ордата, която отново отстъпва.
Междувременно Кетлер, убеден, че поляците се готвят да тръгнат срещу русите, обсажда Дорпат и други крепости. Това нелоялно нарушение на примирието става причина по-голяма част от руската армия да бъде изпратена в Ливония. Напразно Фердинанд I напомня на Иван, че тази страна е подчинена на империята и че никой няма право да я потъпква. Той прави грешка, че в писмото си не използва титлата „цар“, Иван връща пратеника с отрицателен отговор. Европейските сплетни не го вълнуват. Той води политиката си, без да го е грижа за договорите, за традициите и за несигурните приятелства. Андрей Курбски и Данаил Адашев[3] преследват рицарите Меченосци от замък в замък, разбиват ги в Ермис, завземат крепостта Фелин и пленяват стария Фюрстенберг. Впечатлен от този разгром Сигизмунд-Август не предприема нищо, за да помогне на една нация, която се е заклел да покровителства. Още веднъж Иван се убеждава, че насилието дава резултат. Бог е на страната на дръзката Русия. Всички нейни начинания са благословени.
И сякаш военните успехи не са достатъчни за неговото щастие, Иван се гордее с втори жив син Фьодор, роден на 31 май 1557 г. По своето великолепие кръщавката надхвърля най-значимо събитие. Но след това шесто раждане царицата не може да възвърне силите си[4]. Все така кротка, любяща и ненатраплива, тя намира утеха само в молитвите. През ноември 1559 г. отива с Иван в Можайския манастир. Настанена е в студена килия и скоро се чувства силно неразположена. Силвестър, който я придружава, предполага, че това е лош знак от Всевишния. Няма лекар, нито лекарства. Иван изпада в ужас и заповядва бързо да се организира завръщането. Дали клетницата не е отровена? Връщат я на шейна в Москва. Тя се възстановява, но през юли 1560 г. същата болест отново се проявява. Състоянието й бързо се влошава. Докато лежи в леглото си, в съседен до Кремъл квартал избухва пожар. Пламъците, раздухвани от яростния вятър, обхващат стените на двореца. От стаята си Анастасия чува воя на огъня, пращенето на горящите греди. Спомня си сватбения ден. Изпада в нервна криза и скача от постелята. Нито лекарите, нито свещениците успяват да я успокоят. Иван заповядва да я отнесат на носилка до дома им в село Коломенское, на десет версти от Москва. След това той се връща в Москва и организира борбата с пожара. Лицето му е почерняло от сажди. Той издава гръмогласни заповеди, изправен срещу пламтежа на пожара. Около него болярите размахват брадви, катерят се по покривите, подават си кофи с вода. Когато бедствието е овладяно, Иван се връща при Анастасия; тя има силна треска. Бълнува, че пламъците са обградили от всички страни и нея, и децата й. Никакви лекарства не могат да й помогнат, нито сиропи, нито прахове. Наоколо се носи шепотът на свещениците. Иван е паднал на колене и поставя империята на везните на съдбата. Дано Бог го чуе! В този момент той, царят на Русия, е готов на всички жертви. Отказал се е дори от Ливония, само и само да оздравее жена му! Тя умира на 7 август 1560 г. в 5 часа сутринта.