Отчаянието на Иван граничи с лудост. Народът на Москва оплаква своята милостива царица. При преминаването на траурното шествие, риданията заглушават песнопенията на свещениците. Бедните отказват милостинята, която им раздават според обичая, защото не искат никаква утеха в този ден на всеобщ траур. Владетелят върви гологлав след ковчега. Брат му Юрий и братовчед му Владимир Андреевич го поддържат. Той се олюлява, стене, удря гърдите си с юмруци. Митрополит Макарий, просълзен, го заклева да приеме Божията воля. Иван не го слуша. Той се е затворил в себе си и се опитва да проумее причините за незаслуженото наказание. Анастасия, „кобилката“ на царя, е погребана във Вознесенския манастир в Кремъл.
[1] Този проект ще се превърне във фиксидея на Петър I и ще ръководи цялата му външна политика. ↑
[2] Ливония се наричала територията, съставена от сегашната Източна Прусия, част от Латвия и Естония. ↑
[3] Данаил Адашев, брат на Алексей Адашев, съветника на Иван. ↑
[4] Деца на Анастасия: Ана (1548–1550); Мария (1551 — дата на смъртта неизвестна); Димитрий (1552–1553); Иван (1554–1582); Евдокия; Фьодор (1557–1598). ↑
Осма глава
Скръб и насилие
В продължение на тринайсет години, благодарение на съветите на жена си, на Силвестър и на Алексей Адашев, Иван управлява страната относително благоразумно. Дори чуждите наблюдатели признават големите му качества на владетел.
„Иван, пише един от тях, засенчи дедите си със своето могъщество и добродетели… Той проявява възхитителна любезност и внимание към своите дворяни и поданици… Мисля, че нито един християнски принц не внушава по-голяма любов и страх сред народа си от него… Когато каже на някой от своите боляри върви, боляринът тича… Не е особено чувствителен към развлеченията на лова и очарованието на музиката; обладан е само от две въжделения: да служи на Бога и да громи неприятелите си[1].“
Тези добри наклонности претърпяват истинска промяна след боледуването на царя, когато той установява, че най-близките му довереници, Алексей Адашев и Силвестър, вместо да го подкрепят в разприте около наследяването на трона, се присъединяват към противниците му. Но след като оздравява, той не ги преследва. В действителност, не му е никак лесно да играе роля на силен и справедлив монарх, когато душата му кипи от жажда за отмъщение. Но след смъртта на Анастасия, сякаш нещо отключва сърцето му и освобождава всички долни инстинкти от детството му. Внезапно той открива, че е сам. Неговият ангел хранител е отлетял. Общуването му с Бога е прекъснато. Или по-точно, наказвайки го без причина, Бог го освобождава от задължението да се подчинява на неговите свещени предписания. Иван вярва в Бога повече от всякога. Но вече не търси логика в отношенията си с него. Между двамата вече не съществува удобното правило „дай, за да ти дадат“. Щастието вече не е награда за добродетелта. Всевишният е своенравен. Веднъж Той прощава всичко, на другия ден те сразява за дреболия. Непредвидим и хаотичен, той всъщност има същия характер като на Иван. Бог, това е Иван, един свръх Иван. Те са създадени, за да се разбират отвъд моралните закони, които важат за простосмъртните. След като царят е загубил жена си, всичко му е позволено. След като Бог го е засегнал и той има право да обижда Бога. Впрочем той тайно е убеден, че Бог не може да му се сърди за нищо. Несъмнено неговите крайности дори са угодни на Всевишния, който цени буйните и презира безразличните, боязливите, пресметливите.