След като погребва жена си, Иван, обезумял от ярост се отдава на пиянство и се утешава с любовница. Това не му пречи да оплаква публично Анастасия. В двора всички се преструват на отчаяни. Но по-голямата част от болярите не жалят за царицата. Те я упрекват, че е подтикнала царя да се отдръпне от болярите и да се доближи до народа. Освен това, благородните князе считат роднините на покойницата, рода Захарини, за опасни парвенюта. Алексей Адашев и Силвестър също са политически паразити, които трябва да бъдат отстранени. За тях двамата задачата ще бъде лесна, тъй като Иван ги мрази, заради колебливото им държане по време на болестта му. Някои се осмеляват да подшушнат на царя, че може би двамата му съветници са отровили Анастасия, която в последно време се е държала хладно с тях. Други, не толкова смели, но също така злонамерени, се задоволяват да твърдят, че Алексей Адашев и Силвестър сигурно са прибягнали до магия, за да внушават на Негово Величество толкова дълго време, че не може без тях. Чувствайки, че наближава буря, Алексей Адашев заминава като войвода във войската в Ливония, а Силвестър се оттегля в манастир. Но това отдалечаване не ги спасява. Иван заповядва Силвестър да бъде махнат от спокойното му убежище и да бъде заточен завинаги в много по-строг манастир на Соловецкия остров в Бяло море. Там той ще умре забравен, в молитви. Иван ще изложи чувствата си към този набожен и предан човек в едно писмо до Курбски:
„За да спася душата си, се бях свързал със свещеник Силвестър с надеждата, че със своя характер и добродетелите си той ще ме води към добро. Но този хитър и лицемерен човек, чието кротко красноречие успя да ме спечели, мислеше само за величие на този свят. Той се съюзи с Адашев, с цел да управляват държавата от името на един владетел, когото презираха. Те събудиха у болярите дух на неподчинение… На трона бях като роб… Ще мога ли някога да опиша всичко, което съм изстрадал през тези дни на срам и унижение?… Те измисляха детински заплахи, за да изпълнят душата ми с ужас… Противопоставяха се на волята ми да посещавам манастирите и да наказвам немците (от Ливония)… Когато бях на смъртно легло, нима те не пожелаха, изменяйки на съвестта и клетвите си, да изберат друг цар, а не моя син?… Те ненавиждаха и клеветяха царица Анастасия и винаги се представяха за приятели на княз Владимир Андреевич…“
И тъй, по навик, Иван твърди, че е предаден и измамен от неблагодарници. Ловкият и мил Алексей Адашев за него вече е само краставо, злобно, коварно „куче“, което той трябва да накаже. Без да зачете услугите, които му е оказвал този превъзходен служител, той заповядва да го съдят. Но за по-голяма сигурност на обвиняемия не му е разрешено да се защити. Той е опасен като змей и може да омагьоса съдиите. Преподобният митрополит Макарий напразно се застъпва за нещастника. Болярите, участващи в трибунала, смятат, че „спокойствието на царя и родината изискват незабавното решение на това важно дело“. След разискванията Адашев е затворен в Дорпат. След два месеца умира в килията си, според едни от треска, а според други от отрова.
За момента царят е доволен. Той е измел боклука пред вратата си. Но много скоро това незначително възмездие вече не му стига. Предателите са оставили след себе си съучастници или поне близки и симпатизанти. След като се е отървал от Алексей Адашев, Иван нарежда да арестуват и екзекутират брата на съветника, храбрия Данаил Адашев, герой от няколко похода, и дванайсетгодишния му син. Тримата братя Сатини, чиято сестра е омъжена за Алексей Адашев, роднината му Шишкин с жена си и децата си, имат същата съдба. Една полякиня, приятелка на Алексей Адашев, възрастната Мария, която живее уединено и благочестиво, е убита с петимата си синове по заповед на Негово Величество. Княз Овчина-Оболенски се осмелява да нарече „содомит“ фаворита на владетеля, младия Фьодор Басманов, който се оплаква на царя. Разтреперан от гняв, Иван собственоръчно пробожда клеветника. Князът вече не спазва постите и се подиграва на набожните. Една нощ, пиян от медовина, той танцува в двореца с няколко маскирани сътрапезници. Виждайки в тълпата княз Репнин, който единствен е без маска, той иска насила да му я постави. Репнин възмутен я хвърля на пода, тъпче я с крак и се провиква: „Прилично ли е царят да се прави на шут? Аз като болярин и член на съвета бих се срамувал да постъпвам като безумец!“ Иван го изгонва от залата. Но това е нищожна немилост. Няколко дни по-късно, в преддверието на църквата, където се черкува, Репнин е прободен от наемни убийци.
В тази атмосфера на страх и най-невинните боляри се питат в какво могат да ги упрекнат. От всички страни в двореца прииждат доносници и един през друг се стараят да ласкаят подозрителността на Иван. Той изслушва всички. Нито един донос не му се струва за пренебрегване. Колкото клеветата е по-невероятна, толкова повече се възбужда любопитството му. Едва получил някаква информация, той нарежда да се разследва случаят и изпраща своите шпиони. Хората не смеят да говорят и пред приятелите си, следят думите си вкъщи и мълчат със свито сърце на обществените събрания. За да се харесат на монарха съдиите вече не изискват никакво автентично доказателство. Осъждането или оправдаването вече не зависят от фактите, а само от каприза на Иван. Така например, без никакъв повод и без процес са екзекутирани княз Юрий Кашин, член на съвета, и брат му. Княз Курлятиев, приятел на Алексей Адашев, принуден отначало да стане монах, много скоро след това е осъден на смърт с цялото си семейство. Княз Воротински, победител от Казан, е заточен с жена си, сина си и дъщеря си. Известният Иван Шереметиев, страшилище за кримските татари, е хвърлен в тъмница, окован и измъчван в присъствието на Иван, който хладно го пита: „Къде са ти съкровищата? Ти минаваше за богаташ!“ А братът на изтезавания, Никита Шереметиев, също велик войвода, неколкократно раняван на бойното поле, е удушен по заповед на Иван.