Затворите и манастирите са препълнени с жертви. Колкото по-силно удря Иван, толкова желанието му да удря се засилва. Вместо да утоли жаждата му, пролятата кръв го тласка към нови жестокости. Да убие ближния си, се превръща за него в необходимо удоволствие, гледката на страданията — в някакъв наркотик, без който не може. Като дете, той е убивал кученца като ги е хвърлял от крепостните стени. На трийсет години усъвършенства тази игра, прилагайки я към хората. Както винаги оправдава жестокостта си със злото, което му е сторило неговото обкръжение. „Ако това куче, Алексей Адашев, измъкнато от калта, не ме бе разделило с моята кобилка (Анастасия), Сатурн нямаше да получи толкова жертви!“, провиква се той. Принципът е ясен: при най-малкото съмнение трябва да се удря силно, без да се губи време да се проверяват подозренията, по-добре да заколиш десетина невинни, отколкото да оставиш жив един виновен. И не е достатъчно да пожертваш главния набеден. В добрата политика е важно да изрежеш голямо парче плът около заразеното място. Да накажеш семейството, близките, всички, които вероятно са изпитали вредното влияние на главата на рода. Да проливаш реки от кръв, за да заздравиш тялото на държавата.
За да замести болярите, виновни за това, че не са му се харесали, Иван избира дребни дворяни, с ограничен ум и гъвкав гръбнак, които никога не му противоречат и го насърчават в разврата. Някои като Алексей Басманов и синът му Фьодор, Малюта-Скуратов, Василий Глазной стават едновременно негови другари по пиене и политически съветници. „Е какво, казват те на Иван, вечно ли ще оплакваш жена си? Ще си намериш друга, по-красива. Прекалената скръб може да навреди на скъпоценното ти здраве. Бог и народът ти искат в земното си нещастие да потърсиш и земна утеха.“ Тези думи поощряват слабостта към жените, която царят винаги е имал. Едва погребал своята, той мечтае да се утеши със свежа плът. Не че е забравил кротката Анастасия, но не може да се съгласи да бъде въздържан. Да люби и да убива са за него двете най-висши форми на мъжествеността. Впрочем Бог е съгласен. За всеки случай Иван е раздал на църквите и на бедните хиляди рубли в памет на Анастасия. Старият митрополит Макарий, който едва се държи на крака, прошепва в дългата си брада, че всъщност царят трябва да предложи постелята си на нова царица. Опасно би било да противоречи на брачните намерения на Негово Величество. Коя да избере? Иван не би имал нищо против да е чужденка. Защо да не е някоя от сестрите на полския крал? Очевидно Полша теоретически е във война с Русия, след като Сигизмунд-Август се обяви за защитник на Ливония и е принудил русите да напуснат окупираните територии. Но двете войски още не са влизали в бой една срещу друга. Ако прояви поне малко разум, Сигизмунд-Август ще забрави омразата си към този, когото отказва да нарече „цар“ и за да сключи продължителен мир, ще му даде една красива и покорна девойка, която да му хареса. Незабавно Иван прекратява траура в двора и изпраща в Полша посланици, натоварени със задачата да преценят лично физическите и нравствените качества на най-добрата кандидатка. Когато пристигат във Вилнюс те срещат по-голямата сестра на краля Ана и по-малката Екатерина. Изборът им, предвид „лицето, пълнотата и здравето“, пада на Екатерина. Въпреки че е стъписан от наглостта на този проект, Сигизмунд-Август не отказва категорично. Но заявява, че не може да одобри този брак, преди да е получил съгласието на император Фердинанд I, негов покровител, че сестра му трябва да остане в лоното на Римокатолическа църква и че във всеки случай той би предпочел да омъжи по-голямата сестра Ана преди по-малката Екатерина. Освен това, за да даде съгласието си той иска и някои промени на границите. Маршал Симкович е изпратен в Москва, за да ги изложи пред Иван. Те са прекомерни: ако иска да се ожени за сестра на Сигизмунд-Август, царят трябва да освободи градовете Новгород, Псков и Смоленск, както и територията на Северск.