В Москва духовенството посреща Иван с кръстове и хоругви пред църквата „Св. Борис и Св. Глеб“, народът го приветства, но той има чувството, че въодушевлението на неговите поданици не е така искрено, както след превземането на Казан преди десет години. След тържествата по случай победата той изпраща писмо на амбициозната княгиня Ефросина, майка на княз Владимир Андреевич, за да я поздрави с успехите на любимия й син в Литва. После, размисляйки, задължава старицата да стане монахиня, заточава я в Белозерск и нарежда да я удавят в езерото. Нали някога тя бе пожелала смяна на династията? Никой не протестира. Говорят за естествена смърт. 1563 г. е белязана с още смърт и убийства. В началото на май той загубва последния си син Василий, който е само на няколко седмици. После умира от болест по-малкият му брат Юрий. Този умствено ограничен човек никога не е пречил на кариерата на Иван. Бил е предан приятел на Анастасия. Жена му Юлия е безлична и набожна, а качествата й напомнят за покойната царица. Иван, дълбоко наскърбен организира грандиозно погребение на брат си и настанява снаха си в манастир в разкошни условия. След известно време, в пристъп на ярост, решавайки, че тя води много затворен живот и не му засвидетелства достатъчно уважение заради благодеянията му, той ще накара да я убият. Друга жертва на неговото озлобление става самият княз Владимир Андреевич. Блестящата служба на този военачалник и съветник не могат да заличат от съзнанието на Иван спомена за заговора от март 1553 г., когато на прага на смъртта той слушаше около леглото си разприте на болярите за неговия трон. След дълго въздържане, яростта му се връща, той обвинява княза в измама, заточава го в имението му Старица и го заобикаля с шпиони. Докладите им би трябвало да го успокоят. Но той държи лично да се убеди в настроението на изгнаника. От време на време го посещава в земите му. И там, в резултат на странна непоследователност, възвръщайки предишната си нежност, той пирува и се шегува с човека, който е прогонил без никакви угризения.
В края на 1553 г. една последна кончина натъжава владетеля: отива си Негово Преосвещенство забележителният митрополит Макарий. Твърде стар, за да се противопостави на волята на царя и дори за да го упрекне за безпорядъка и жестокото му поведение, той от дълго време се е задоволявал само с молитви за бъдещето на Русия. Може би край Иван той е усетил наличието на някаква свръхестествена сила, скрита в човешки образ? Може би се е питал дали този богопомазан всъщност не е пратеник на дявола? Той повтаря с треперещ глас: „Аз познавам само църковните дела. Не ми говорете за държавни дела!“ След смъртта му Иван изпитва голяма празнота. Последната връзка с миналото се е прекъснала. Край себе си вече не вижда никакъв свидетел на своето детство.
Всички епископи на Русия отиват в Москва за избора на нов предводител на Църквата. Избран е Афанасий, монах от Чудовския манастир и изповедник на царя. След божествената литургия свещениците събличат богослужебните одежди на новия митрополит, поставят на гърдите му златния образ на вратата на светилището, обличат му расо и поставят на главата му бяла митра. Афанасий получава поздравленията на царя, благославя го и моли Всевишния да даде на Иван здраве и победа. В словото си не се осмелява да говори за добродетел.
Царят му е благодарен за това. Той не може да търпи, когато свещеник го упреква за неговите нрави. Новата му съпруга, черкезката Мария, по природа яростна и жестока, приветства всичките му изстъпления. Казват, че тя самата е чувствена, порочна, лъжкиня, зла и малко нещо вещица. Благотворната сила на водата, с която са я кръстили, не е проникнала в душата й. Иван не я обича, той продължава да мисли за Анастасия и тъгата засилва яростта му. От известно време той носи постоянно дълъг дървен прът с остър железен връх. Дръжката на този тежък жезъл е украсена с резба. Той нежно я гали с пръсти, гледайки втренчено събеседника си. Когато го обзема гняв, удря хората с това оръжие. Често се задоволява само да ги нарани и със спокойно наслаждение гледа как тече кръвта. Понякога ги убива. Изпълва го толкова силна ярост, че „от устата му излиза пяна като на кон“, твърди съвременникът му Даниел Принц фон Брухау. След всяко свое престъпление той се втурва да се изповядва. Обвинява се дори публично пред болярите и се нарича „вонящ пес“, „прокълнат“, „убиец“. Но в устата му тези думи на покаяние са по-страшни от заплахи. Близките му знаят, че за него това е просто упражнение по нравствена хигиена и че унижавайки се, той се готви да започне отново. Той прилича на тези лакомници, които, след като се натъпчат с ядене, бъркат с два пръста в гърлото си, повръщат, за да се освободят стомаха и се връщат на масата с нов апетит. Горко на този, който го е чул да се унижава пред него! От това време, сред народа започват да го наричат с прозвището „Грозни“[2].