[1] Hakluit’s. Цитиран от Карамзин: История на Руската империя. ↑
[2] На руски език думата грозный, с която се назовава Иван IV, не означава точно „ужасен“, а по-скоро „страшен“ с известен оттенък на могъщество и величие. Но френската публика го познава с прозвището „Terrible“ (ужасен). И наистина епитетът приляга добре на личността. (На български е запазена руската дума). — Б.пр. ↑
Девета глава
Случаят Курбски
Безумните изстъпления на царя карат някои уплашени за живота си боляри да насочат погледи към чужбина. Така например, твърде набожният княз Димитрий Вишневецки отказва да се излага на прищевките на тиранина и бяга в Полша. Сигизмунд-Август го приема добродушно, но изисква той да постъпи на служба в литовската армия срещу русите, неговите бивши братя по оръжие. Вишневецки е човек на честта и отказва. Предават го на турския султан, който му отрязва главата. Други не толкова добросъвестни боляри намират в изгнанието сигурност и изгода. Голям брой руси изменят на Иван, за да се присъединят към двора на Сигизмунд-Август. Най-известният измежду тях е Андрей Курбски. Потомък на велико княжеската фамилия на Владимир Мономах, княз на Смоленск и Ярославл, той се е отличил в битките при Тула и Казан, в пустините на Башкирия и в Ливония. Но през 1562 г., след една неразумна маневра, неговата четирийсетхилядна войска е разбита при Невел, близо до Витебск от петнайсет хиляди поляци. За този унизителен разгром получава горчиви упреци от Иван. Изпаднал в немилост, Андрей Курбски разбира, че е в смъртна опасност. Той винаги е бил готов да загине в бой, но не може да понесе мисълта да бъде подложен на изтезания. Прощава се с жена си и деветгодишния си син, използва дълбоката тъмнина на нощта, за да напусне дома си и Дорпат, без да бъде забелязан, и язди до окупирания от поляците град Волмар. Сигизмунд-Август го посреща с отворени обятия, подарява му села, земи и пари. Андрей Курбски се съгласява без угризения да командва полските войски, които ще се сражават срещу русите. По онова време такова преминаване в лагера на противника е често срещано явление, защото патриотизмът у народите още не е придобил свещен характер. Въпреки това измяната на Андрей Курбски обижда Иван така, сякаш някой е заплюл Христовия лик. Като връх на дързостта, след като се е оказал на сигурно място, беглецът пише на царя, за да оправдае своето поведение. Набожен, образован и изпълнен с омраза, той топи перото си в жлъч. Изпраща своя оръженосец Шибанов да занесе писмото на царя в Москва. Приемайки пратеника, Иван забожда железния връх на своята пика в крака на нещастника и го приковава към пода. След това натиска с две ръце дръжката на това своеобразно оръжие, вглежда се втренчено в лицето на пратеника, чиято кръв тече по плочите, но който стиска зъби и не издава стон. Един секретар чете писмото с несигурен глас:
„Ти, който бе някога забележителен Монарх, благословен от Бога, но като наказание за греховете ни, днес те разяжда адска ярост и си покварен до дъното на душата си; ти тиранино, който нямаш подобен на себе си и сред най-неверните владетели на земята, чуй ме!… Защо разкъса в най-ужасни мъки силните мъже на Израел, тези блестящи войни, които Небето ти бе дало? Защо проля драгоценната им и свещена кръв в храмовете на Всевишния? Нима те не служеха усърдно на владетеля и родината си? Ти ловко и коварно клеветиш, ти назоваваш преданите си служители — изменници, християните — магьосници; за теб добродетелите са пороци, светлината — мрак. И с какво те оскърбиха тези достойни покровители на Русия? Не са ли те героите, които разрушиха татарското ханство? Не увенчаха ли със слава и твоето царстване, и твоето име, превземайки пред теб немските крепости? Каква награда получиха тези клетници? Смърт! Нима ти вярваш, че си безсмъртен? Няма ли Бог и Висш съд за царете? Сърцето ми е потресено и аз не мога да ти опиша всичкото зло, което ми стори. Ще ти кажа само едно: ти ме принуди да изоставя Светата Русия. Кръвта, която съм проливал за теб, моли за отмъщение Всевишния, който умее да чете в човешките сърца. Опитах се да открия с какво съм се провинил, дали с деянията си, или с най-съкровените си мисли; добросъвестно питах съвестта си и не знам какво е престъплението ми спрямо теб. Никога твоите батальони, предвождани от мен, не са се обръщали в бягство пред неприятеля. Моята слава озари и теб. Това, което съм сторил за теб, не са само една или две изнурителни години, прекарани в умора и посветени на военни подвизи; много години аз търпях нужда и болест, далеч от майка, съпруга и родина. Преброй сраженията и раните ми. Не искам да бъда тщеславен, но Бог знае всичко. Нему се доверявам изпълнен с надежда в застъпничеството на светците и на моя праотец, княз Фьодор Ярославски… Сбогом! Ето ни разделени завинаги и ти ще ме видиш едва в деня на Страшния съд; но сълзите на невинните жертви подготвят наказанието на тиранина. Бой се от мъртвите! Тези, които си избил, са близо до трона на Всевишния и искат отмъщение. Войските ти няма да те спасят. Долни ласкатели са онези недостойни боляри, които днес са твои спътници в пиршествата и разврата, покваряват душата ти и ти довеждат децата си, за да утолят твоите похотливи желания; но те няма да те направят безсмъртен. Нека това писмо, пропито със сълзите ми, бъде поставено в гроба ми, за да се явя с него пред Божия съд. Амин.“