„Написано в град Волмар, владение на крал Сигизмунд-Август, мой господар, от когото с Божията милост очаквам добрини и утешение“.
След като изслушва четенето на писмото с каменно лице, Иван заповядва да отведат пратеника и да го подложат на мъчения, за да получат от него други сведения. В клещите на палача Шибанов не произнася нито едно име на съучастник и продължава да хвали господаря си. Царят се възхищава на моралната сила и жизнената издръжливост на мъченика, но заповядва да го убият, както и някои слуги на Андрей Курбски, заподозрени, че са помогнали за заминаването му. Майката, жената и синът на беглеца са хвърлени в тъмница. Те загиват там след няколко години[1].
Дълго сдържаният гняв на Иван избухва в отговора на посланието на неговия бивш генерал. Любител на пламенните слова, в своята обвинителна реч той смесва обиди, насмешки, обвинения, клетви и неверни библейски цитати. Омразата и образованието му, набожността и жестокостта му се изливат на хартията в словесен поток. Под перото му се изреждат имената на Мойсей, Лъв Арменски, Йоан Златоуст и Исай. Очевидно това послание, както и писмото на Андрей Курбски, не е предназначено само за своя адресат. То има голям отзвук в двора и сред народа. Това е отворено писмо, свидетелство към съдниците от бъдещите поколения. През границите се води литературен двубой между царя самодържец и княза изменник.
„Защо нещастнико, искаш да погубиш душата си като предател, спасявайки чрез бягство тленното си тяло?, пише Иван. Ако наистина си справедлив и добродетелен, защо не пожела да умреш по заповед на господаря си като заслужиш по този начин венеца на мъченик?… Поведението на твоя служител Шибанов би трябвало да те накара да се червиш от срам… Верен на своята клетва, той не предаде господаря си пред прага на смъртта. А ти само за една дума, предизвикана от моя гняв, навличаш проклятието, заслужено от предателите, не само върху себе си, но и върху душите на прадедите ти, които някога се заклеха на знаменития ми праотец да ни служат вярно и те, и техните потомци. Устата на изменника е пълна със змийска отрова… Ти се оплакваш, че съм те преследвал, но ако не бях твърде снизходителен към всички вас неблагодарници, ти днес нямаше да си при нашия враг.“
По-нататък, за да убеди Андрей Курбски колко е долен, Иван му припомня всички случаи, когато блестящият генерал не се е проявил както подобава на репутацията му: когато ханът бил разбит при Тула, князът пирувал, вместо да преследва разгромения неприятел; когато под стените на Казан бурята разпръснала корабите му и погълнала мунициите, той мислел само как да избяга „като страхливец“; когато руските войски завзели Астрахан, той не бил между сражаващите се; когато трябвало да завземат Псков, той заявил, че бил болен. „Ако ти и Адашев се подчинявахте, пише Иван, Ливония щеше да бъде наша. Вие победихте въпреки вас самите, постъпвайки като роби, подчиняващи се на принудата.“
След това царят се оправдава за собствените си престъпления срещу човечеството. Според него владетелят не е длъжен да се отчита пред никого. Неговата безнаказаност има божествена същност:
„Това, което казваш за някакви мои мними престъпления, е безсрамна лъжа. Не съм погубил силните на Израел; не обливам с кръвта им народите на Господа… Аз съм наказвал единствено предателите. Но има ли място, където да им прощават?… Наложих много наказания и това мъчително задължение разкъса сърцето ми. Но всеки знае, че броят на предателствата е още по-голям… Досега владетелите на Русия са били свободни и независими. Те са възнаграждавали или наказвали своите поданици, както им е било угодно и без да се отчитат, пред когото и да е. Този ред на нещата никога няма да се промени. Вече не съм дете: имам нужда от Божията милост, от закрилата на Дева Мария и на всички светни, но изобщо не желая поуки от хората. Благодарение на Всевишния, Русия благоденства; болярите ми живеят в мир и приятелство; само твоите другари, твоите съветници заговорничат в пълна тайна. Заплашваш ме с Христовия съд на оня свят. Вярваш ли, че Божията мощ не ръководи и този свят? Това е манихейска ерес! Според теб Бог царува в небесата, Сатаната в ада, а хората — на земята. Заблуда! Лъжа! Мощта на Господа се простира навсякъде и в този и в онзи свят. Казваш ми, че вече няма да видя етиопското ти лице! О, небеса! Какво нещастие за мен! Поставяш край трона на Всевишния тези, които съм погубил! Нова ерес! Никой, е казал апостолът, не може да види Бога… Като връх на измяната, ти твърдиш, че Волмар, град в Ливония, е владение на крал Сигизмунд и очакваш добрините на този принц, след като си изоставил законния си владетел, господаря, даден ти от Бога… Твоят велик крал е роб на робите. Нима е чудно, че го хвалят роби? Но замълчавам, защото Соломон забранява да си хабим думите, обръщайки се към глупците, а ти си глупак.“