Андрей Курбски отговаря с презрение, че царят се унижава с лъжите и обидите, изпълнили писмото му:
„Ти би трябвало да се срамуваш да пишеш като старица, да пращаш така лошо оформено послание в една страна, където не липсват хора, знаещи граматика, реторика, диалектика и философия. Невинен съм и стена в изгнание… да почакаме, часът на истината не е далеч.“
Ново писмо от царя до Курбски, когото нарича „страхлив дезертьор“.
„Познавам моите несправедливости, но Божието милосърдие е безкрайно; то ще ме спаси… Не се хваля с моята слава. Тя не е моя, а единствено на Бога… С какво съм виновен пред вас приятели на Адашев и Силвестър? Та нали вие самите, като ме лишихте от скъпата ми съпруга, станахте истинската причина за моите човешки слабости? Много ви подхожда да говорите за жестокостта на вашия владетел, вие, които искахте да му отнемете трона заедно с живота!… Нима този княз Владимир Андреевич[2], когото вие обичате, имаше някакви права над короната по своя произход или заради лични качества?… Възхищавай се на Божието Провидение! Вглъби се в себе си и размисли над своите деяния. Не ти пиша от гордост, а от християнско милосърдие. Нека този спомен ти помогне да се поправиш и да спасиш душата си.“
Тази необикновена кореспонденция ще продължи от 1564 до 1579 г. с дълги прекъсвания. Писмо след писмо, двамата автори ще развиват все едни и същи аргументи и обвинения. Андрей Курбски, прочут представител на болярите, смята аристокрацията за богоизбрана каста, която трябва да съветва царя. Извън тази олигархия около трона не може да има спасение за Русия. Избивайки приятелите на Алексей Адашев и Силвестър, които винаги са му давали мъдри съвети, Иван е превишил правата на владетел и е утвърдил престъпен деспотизъм, от който държавата няма да се възстанови. Иван от своя страна потвърждава божествения характер на мисията си, отказва да приеме съществената роля на болярите от Радата и смята, че трябва да отговаря само пред Бога.
„Всички руски владетели са самодръжци и никой не може да им прави бележки, заявява той. Монархът може да упражнява волята си спрямо робите, дадени му от Бога… Ако не се подчинявате на владетеля, когато той е несправедлив, вие не само извършвате държавно престъпление, но осъждате душата си, защото самият Бог ви заповядва да се подчинявате сляпо на вашия княз.“
С други думи, богоизбраният цар има неограничена власт и е нечестивост не само да се бунтуваш срещу нея, но дори и да я критикуваш. И най-неразумните, най-жестоките и най-несправедливите му решения трябва да бъдат спазвани от поданиците като пратени чрез него от Бога, който го е поставил на трона. Да въстанеш срещу владетеля не означава да извършиш политическо престъпление, а смъртен грях срещу Всевишния. Пишейки на „избрания“, а не „наследствен“ крал на Полша, царят подписва писмото си: „Ние, смиреният Иван, всерусийски цар и велик княз по Божията милост, а не по размирната воля на хората“.
Междувременно Андрей Курбски е станал близък съветник на Сигизмунд-Август. Омразата му към царя е така силна, че той подтиква новия си покровител да укрепи своя съюз с татарите. Не го е грижа, че насърчените по този начин неверници може би ще завладеят родната му страна и ще осквернят църквите, в които някога се е молил. Води го една-единствена надежда: разгромът на русите да принуди някои боляри да убият Иван, което ще даде възможност на бегълците да се върнат с гордо вдигната глава в избавеното от тирана отечество.