„Кълна се, че ще бъда верен на царя и на империята му, на младия царевич и на царицата, както и че ще разкривам всичко, което зная или мога да узная относно всяко начинание срещу тях от едни или други лица. Кълна се да се отрека от семейството си и да забравя баща и майка. Кълна се също така да не ям и да не пия с хората от земщината и никога да нямам отношения с тях. В уверение, на което целувам кръста.“
Опричниците живеят в затворен кръг в домове, определени специално за тях, и получават значителна рента. Доскоро бедни те с всеки изминал ден стават господари с огромна власт. Облечени са в черно и носят на седлата си кучешка глава и метла, символи на мисията им — да хапят и да гонят враговете на господаря си. Тяхната служба ги поставя над закона. Обида, отправена към тях, е равносилна на оскърбление на царската особа и се наказва със смърт. Земщината е полето на техните действия. Там те могат да налагат глоби, да измъчват мъжете, да изнасилват жените, да избождат очите на децата, да плячкосват къщите, да опожаряват горите и реколтите, без никой да може да им се възпротиви. Тяхната жестокост се насърчава от царя, който след всеки от техните подвизи, ги възнаграждава и им раздава имуществото, отнето от изменниците. „Колкото повече народът ги ненавиждаше, толкова повече владетелят им засвидетелстваше доверие“, пишат Таубе и Крузе
[3]. И наистина Иван се чувства сигурен с омразата, която неговите опричници предизвикват в страната. Щом толкова се страхуват от тях и ги мразят, значи са му верни. В известен смисъл те са негово въплъщение. Те са шест хиляди малки Ивановци, които изнудват и проливат кръвта на народа вместо него. Те извършват собственоръчно в Москва и в провинцията това, за което той бленува в двореца си.