В осем часа пак се събират, за да чуят литургията, а в десет часа сядат на масата около обилни ястия, от които царят не близва нищо. Той стои прав сред братята си и им чете на висок глас религиозни текстове. После се храни настрани съвсем сам и изслушва докладите на фаворитите си. След кратка дрямка обича да посещава затворите, за да присъства на изтезанията на някои задържани. Различните инструменти за мъчение: от камшика до кола, от иглите до менгемето, от нажежените въглени до въжето, което чрез триене разкъсва тялото, са му добре познати. Той преценява като познавач сръчността на палачите и издръжливостта на жертвите. След литургията, с душа все още изпълнена с ангелски песнопения, той изпитва наслаждение от контраста, когато проследява бавната агония на страдалците сред бликащата кръв, пропукването на костите, воя и предсмъртното хъркане на разлигавените усти. Тази сурова кухня с мирис на гной, изпражнения, пот и изгорена плът е наслада за обонянието му. Всеки път, когато една от тези човешки дрипи издъхне, го изпълва сладостта на любовния спазъм. В радостта му да гази в кръв, в тези минути на ужас и екстаз, сякаш самият Бог е до него. Навикът му да се отъждествява с Бога е достатъчен, за да го убеди, че и Небето, както той самият, одобрява това човешко изтребление. За него молитвата и мъчението са двете страни на набожността. Когато със съжаление напуска помещенията за изтезание, „лицето му сияе от доволство“, казват свидетелите. Шегува се със свитата си, разговаря „по-весело от обикновено“. Това е отпускане след нервното напрежение, успокоение след любовния акт.
В шест часа вечерта всички отиват на вечерна служба. След това общата вечеря в повечето случаи се превръща в запой. Ядат до пръсване, щуки с чесън, зайци със слънчогледово олио, бъбреци с джинджифил, пилета с черен пипер и всичко това обилно полято с медовина, вино, квас и водка. Преди да бъде поднесено на царя всяко ястие и всяка напитка се опитват от някой от неговите сътрапезници, за да не се допусне да бъде отровен. Клоуни забавляват пируващите със своите номера. Разиграват мечки. Някои вечери мнимите монаси довеждат жени от простолюдието и се забавляват като ги разсъбличат, шибат с камшици и изнасилват пред очите на царя. Малюта-Скуратов, най-жестокият и най-поквареният от братята, нарежда на голи селянки да тичат след кокошки, а през това време опричниците изпращат стрели по ужасените злощастнички с разпуснати коси и люлеещи се гърди. След тези оргии Иван се оттегля в спалнята си, където го чакат трима слепи старци. Тяхната задача е един след друг да му разказват легенди, докато заспи. Легнал на леглото си в слабо осветената от кандилата пред иконите стая, той с наслада слуша тези истории за странстващи рицари, магьосници и далечни принцеси. Разказвачът, с дълга брада и незрящи очи, говори кротко. Монотонният му глас унася царя, който сякаш се връща в детството си. Той се отпуска за миг, затваря очи, но сънят му не трае дълго. В полунощ пак се връща в църквата, за да се моли. Извисявайки душата си към небето, той чува как Бог му шепне в ухото имената на нови жертви. И точно когато е на колене между две молитви той дава на близките си най-кръвожадните заповеди. Както водолазите изпитват опиянение от дълбочината, така и богопомазаните монарси се опияняват от абсолютната власт. Това опиянение у някои е слабо, но у други, като Иван, води до безумие.
Ехото от този странен живот бързо се разнася надалеч и стига до Сигизмунд-Август, който предполага, че царят е полудял. Не е ли това началото на упадъка на Русия? Полският крал горещо желае да е така и запитва руския посланик във Варшава какво точно представлява опричнината. Подчинявайки се на получената заповед дипломатът отговаря категорично:
„Ние не знаем какво искате да кажете. Няма никаква опричнина. Царят живее в дом, който си е избрал и служителите, от които е доволен, се намират край него; другите са малко по-далеч. Това е всичко. Ако невежи селяни говорят за някаква опричнина, не трябва да се обръща внимание на техните думи.“
Но всеки ден в Полша пристигат бегълци, които са се спасили от тиранията на Иван. Техните разкази потвърждават предположенията на Сигизмунд-Август. Той си кореспондира чрез тайни пратеници с няколко ограбени боляри от земщината. Те едва се осмеляват да отговарят. Лишени от собственост и изселени, живеят в страх от бъдещето. Църквата също мълчи, защото е безправна. Митрополит Афанасий предварително се е отказал да критикува действията на царя и да се застъпва за жертвите, той вече не е духовен водач, а само изтъкнат свещенослужител. Поставил е Иван над Църквата, потъпкал е Евангелието и е объркал кесаревото царство с божието. Бил е предупреден за всички престъпления на опричниците, но не се е възпротивил срещу създаването в Александровская слобода на тази карикатура на манастир с неговите развратници, облечени с раса, с кървавите богослужения и оргии.