Обидният тон на писмото по-скоро забавлява Елизабет, отколкото я ядосва, защото тя смята автора му за смахнат. Но когато научава, че царят, изпълнявайки заплахата си, е конфискувал стоките на Компанията, забранявайки й всякаква търговия, тя мисли единствено как да поправи злото. Само един човек, мисли тя, е способен да разнежи тирана. Незабавно тя изпраща нова делегация, водена от Робърт Бест, но главният двигател ще бъде незаменимият Дженкинсън. В Москва обаче огромната ярост на царя срещу Елизабет се е смекчила. Сигурно съветниците на кралицата са виновни за всичко. Но не и тя. Нали и той самият е имал лоши съветници? Не му ли е била нужна голяма смелост, за да изтреби цялата тази измет? Вероятно Елизабет няма неговата енергия. Но тя е умна и образована. Каква двойка могат да бъдат! Може би дълбоко в себе си тя не се е отказала да стане царица. Мисълта за богатата, трудолюбива и англиканска Англия не напуска Иван. Но за момента има много големи грижи в Русия, за да се интересува отблизо за външната политика. Той се вслушва в един нов довереник — холандският авантюрист Елисей Бомелиус. Дошъл е от Германия, и се е представил за доктор на магическите науки. В разговорите си с царя му внушава да бъде по-бдителен с обкръжението си. Според него, въпреки масовите екзекуции, през последните години Иван има още много врагове сред болярите от земщината, висшето духовенство и дори сред народа. Не са изтръгнати всички корени на злото, плевелите никнат наново и се разпространяват. Трябва да засили прочистването. Този мъдър съвет събужда позадрямалата подозрителност на Иван. Пред този усърден служител на каузата му Иван се съгласява, че Русия е болна. А за да излекуваш тялото, няма нищо по-хубаво от добро очистително. Нека му имат доверие: той ще даде подходящата доза и ще излекува страната от коварството!
[1] Опричнина, дума, употребена от царя, идва от оприч (отделен) и според Милюков означава в началото „специална военна организация, отделена от общата руска организация и издържана от доходите на една отделна територия“. ↑
[2] Земщина от земля (земя) означава страната, общините като цяло. ↑
[3] Спомени на Таубе и Крузе, немци от Ливония. ↑
[4] След като са били сред близките на Иван, Таубе и Крузе ще му изменят и ще преминат на служба при полския крал. ↑
[5] Писмо от 18 май 1570 г. ↑
Единадесета глава
Митрополит Филип
След като митрополит Афанасий се е оттеглил в манастир, кой може да го замести? Отначало Иван мисли за Казанския архиепископ Герман. Повикват кандидата в Москва, епископите се събират, написват акта за избиране и бъдещият митрополит се подготвя за церемонията на ръкополагането. Но по време на един частен разговор с царя той се осмелява да го призове да се покае за греховете си и да се бои от небесния гняв. Иван гневно повтаря пред фаворитите си думите на архиепископа и ги пита какво мислят. „Ние сме на мнение, че Герман иска да стане втори Силвестър, му отговаря Алексей Басманов. Той иска да ти внуши страх, за да господства над теб. Пази се от такъв духовен пастир!“ Това мнение съвпада така пълно със становището на царя, че той изгонва Герман от двореца, отменя предвидените празненства в негова чест и започва да търси нов митрополит.
Изборът пада на Филип, монах от Соловецкия манастир, разположен на остров в Бяло море. Той се счита за един от най-образованите и набожни аскети на Русия. Именно при него в това пустинно и ледено уединение се намира бившият митрополит Силвестър, прогонен от Иван. Несъмнено изпадналият в немилост свещеник е разказал на монаха своя бурен опит като духовен водач на владетеля. Филип знае какво може да очаква от изискванията на царя. Той се съгласява, въпреки всичко, да отиде в столицата, защото приема трудните условия на поста, който му предлагат. Поне такова е мнението на Иван, който в миналото често е кореспондирал с Филип. Той високо цени тази мъж от благороден произход, който на младини се е отказал от лесния и блестящ живот на равните нему боляри, за да се посвети на размисъл. Той знае, че Филип много успешно съчетава душевната възвишеност и здравия земен разум. За монасите той е пример за най-суров морал, превъзходно управлява имуществото на общността, построява на острова каменни църкви, разработва гори, прокарва пътища, пресушава блатата, организира отглеждането на елени и домашни животни, прави рибарници и солници… С практическата си мъдрост печели одобрението на Иван. Дори кандилата, който светят пред иконите, имат нужда от масло, за да не угаснат.