Уреждайки по този начин въпроса достойно и добронамерено, Иван скоро се разкайва, че е проявил такова великодушие. Ако кралят на Полша е писал на някои боляри, то е защото е знаел, че са способни да приемат неговите предложения. Няма съмнение, че неговата цел е била да изправи земщината срещу опричнината, да свали царя от трона и да постави друг на негово място. Но кой? Може би именно Фьодоров, верен на старите обичаи човек, който от деветнайсет години е началник на царските конюшни и е уважаван от всички, тъгуващи по отминалите времена. Да, сигурно той е водачът на заговора. Един ден, в присъствието на целия двор Иван заповядва на Фьодоров да облече собствената му мантия, поставя короната на главата му, нарежда му да седне на трона и, покланяйки се пред него, заявява гръмогласно: „Здравей, велики царю на Русия! Поднасям ти почестите, към които се стремиш!“ Изумен, Фьодоров не знае как да се държи. Няколко боляри около него мислят, че това е шега и се разсмиват. Ала Иван не се смее. Продължавайки словото си, заявява. „Както имам власт да те направя цар, така мога и да те сваля от трона.“ Той замахва с камата си и я забива до дръжката в гърдите на Фьодоров, който рухва на земята. Опричниците се нахвърлят върху него и го довършват с дива жестокост, отнасят трупа вън от двореца и го хвърлят на кучетата. Жената на Фьодоров също е заклана. Лесно откриват няколко мними заговорници, които веднага са екзекутирани. Князете Белски, Мстиславски и Воротински се спасяват неизвестно как от отмъщението на владетеля. Но тримата князе Ростовски плащат и за останалите. Един от тях, войвода в Нижни-Новгород, докато се моли в църквата, е задържан от трийсет опричници, които в името на царя му заповядват да ги последва. Събличат го и го отвеждат чисто гол на двайсет версти от града, на брега на Волга. Там един от тях му отсича главата, след което хвърлят тялото му в реката. Занасят главата на Иван. Той я ритва с крак и усмихвайки се злобно, казва:
„Някога той обичаше да се къпе в кръвта на враговете си на бойното поле; най-сетне се окъпа в собствената си кръв.“
Княз Петър Ченятов, кой го се е укрил в манастир, е заловен и подложен на мъчения. Бавно го пекат на скара и му забиват игли под ноктите. Иван Пронски, прославен генерал, е удавен. Тютин, държавен ковчежник, е насечен на парчета заедно с жена си, дъщерите си и малките си синове. Наказанието се ръководи от брата на царицата, черкезки княз. Други видни семейства имат същата съдба. Опричниците плячкосват къщите и селата на жертвите си. Изнасилват жените от народа, преди да ги убият. Трупове се търкалят навсякъде по кръстовищата и никой не смее да погребе по християнски „враговете на царя“. Повечето са голи, защото са ги съблекли, преди да ги довършат, за да не се окървавят дрехите им, ценна част от плячката. Някои са обезобразени до неузнаваемост.
Жителите на Москва се спотаяват в къщите си и треперят, слушайки крясъците и смеховете на палачите, които преследват жертвите си, пробождат ги, тъпчат ги, довършвал ги. Безпомощен и отчаян свидетел на тези кървави безредици, митрополит Филип може само да призовава царя към милосърдие. Напразно. Много скоро Негово Величество престава дори да го приема.
Една неделя по време на службата Иван влиза в Успенския събор, облечен с расо и с калимавка на главата. Заобиколен е от множество опричници, облечени също като монаси. Филип, който ги е видял, че влизат, не отива да ги посрещне, а продължава богослужението. Тогава царят се приближава до него и му иска благословия. Митрополитът не помръдва. Стъписани, опричниците роптаят. Един от тях се провиква: „Свети отче, Негово Величество чака твоята благословия.“
Поглеждайки облечения като калугер цар, Филип казва:
„В човека, който се е маскирал така странно, не разпознавам моя господар. Не го разпознавам и по неговите деяния… О княже, в този храм ние принасяме жертва Богу, а зад олтара кръвта на певиците християни тече като река. Никога откак слънцето е започнало да свети в небесата не е имало монарх, озарен от истинската вяра, който така жестоко да се отнася към народа си. Дори езичниците имат закон, справедливост, съчувствие към хората. Няма такова нещо в Русия. Имотите, животът на гражданите вече не са защитени, виждаме самоубийства, разбойничества и всички тези престъпления се вършат в името на царя. Колкото и високопоставен да е тронът, на който седиш, има по-висше същество, което е наш и твой съдник! Как ще се явиш пред неговия съд, облян с кръвта на праведните, зашеметен от техните мъченически викове, защото и камъните на тази църква, която ти потъпка, зоват за отмъщение. О княже, говоря ти като пастир на душите и се боя само от Бога!“