На 1 септември 1569 г. Москва стъписана узнава за смъртта на царица Мария, втората съпруга на Иван. Безспорно тя е била отровена. От кого? Всички подозират царя, който от дълго време се е разделил с жена си. Въпреки че не играе никаква роля в двора, тя все пак пречи на монарха. Той я мами със случайни жени, но вече не понася да я вижда в двореца. Освен това, пречи на намеренията му да се ожени за английската кралица. Щипка отровен прашец, или няколко капки от тайнствена отвара и пътят пред Иван е свободен. Обкръжението на царя обаче трепери от страх в очакване кого ще обвини. Болярите се преструват на дълбоко опечалени, обличат траурни дрехи, които са от кадифе или дамаска, но без златни орнаменти. След погребението в Москва Иван пак се оттегля в своето зловещо усамотение в Александровская слобода, без да е посочил виновника. Там сред своите опричници той мислено прави преглед на дворяните в империята си и се чуди кого да изпрати на смърт. От всички някогашни заговорници само един си стои на мястото, братовчед му Владимир Андреевич. Преди шест години Иван му е простил. Сега такава отсрочка му изглежда незаслужена. Време е да свърши с този блестящ княз, който бе пожелал да му вземе трона. Но Иван няма да го обвини, че е отровил царицата. Не, той измисля по-голямо престъпление: Владимир Андреевич е подкупил един от дворцовите готвачи, за да отрови самия цар. Князът и семейството му са извикани в Александровская слобода. В присъствието на Иван готвачът повтаря, че е получил петдесет сребърни рубли, за да постави някакъв прашец в ястието на Негово Величество. Владимир Андреевич, жена му Евдокия и двамата им невръстни синове падат в краката на владетеля, уверяват го, че са невинни и молят да се оттеглят в манастир. „Изменници, провиква се царят, вие ми приготвихте отрова, вие ще я изпиете“. И той заповядва да донесат чаша със смъртоносна напитка. Князът се колебае, но жена му казва твърдо: „Все пак по-добре е да умрем от ръката на царя, отколкото от ръката на палача.“ При тези думи Владимир Андреевич се прощава със съпругата си, благославя синовете си и отпива от чашата. Евдокия и двете момчета следват примера му. Иван присъства на предсмъртните им гърчове. После вика прислужниците на княгинята и, тъй като те избухват в сълзи при вида на труповете, заповядва да ги съблекат и застрелят. За да бъде справедлив, той иска готвачът доносник, чието показание му е било така полезно, също да бъде убит, а майката на Владимир Андреевич, княгиня Евдокия, която от дълго време се е оттеглила в манастир като монахиня, да бъде удавена в реката[3].
За голяма изненада на Иван смъртта на Владимир Андреевич и семейството му събужда всеобщо състрадание. Никой не вярва на измислицата за посегателство срещу живота на монарха. Всички виждат в екзекуцията на княза само отвратително братоубийство, внушено по-скоро от омраза, отколкото от подозрение. Но царят не се интересува от общественото мнение. Смята, че ако се вслушва в гласа на другите значи вече не царува. Той не се опира на народа си, а на Бога. А Бог според него не е съдник, а съмишленик. Може би дори и съучастник. Колкото по̀ остарява, толкова по-голямо значение Иван придава на ритуалите. Неговата религия е педантичен формализъм. Той не се и съмнява, че кръстенето, колениченето и пръскането със светена вода имат магическо въздействие върху един жаден за почести Бог. За да накара Всевишния да отстъпи, е достатъчно да му се моли по правилата. Впрочем стриктното спазване на този церемониал доставя на Иван почти чувствена наслада. Той обича да се моли, както обича да обладае жена. Мистичният и плътският екстаз за него взаимно се допълват, а понякога се смесват. Обонянието му се наслаждава еднакво и от миризмата на тамяна и от тази на потната кожа. Достатъчно е да изпита някаква силна сласт, за да открие в нея одобрението или дори изричната воля на Създателя. В това постоянно общуване между Бога и Царя църквата играе съвсем второстепенна роля. Тя съществува само за да узакони посланията от трона към Небето и от Небето към трона. А много често Иван минава и без това тържествено посредничество, за да разговаря пряко и фамилиарно с Всевишния. Неговият съюз с Бога никога не се проявява по-блестящо, отколкото на Цветница. По традиция в този ден цялото население на Москва се събира в Кремъл преди литургията. По улиците преминава шейна, с дърво, накичено с различни плодове, най-вече ябълки. Пет момчета, облечени в бяло стоят под клоните и пеят молитви. Други със свещи и фенери следват впряга. След тях сред гора от хоругви и икони вървят около стотина свещеници с богослужебни одежди, блестящи от злато и скъпоценни камъни, а също болярите и големците. Накрая в облак от тамян се появява митрополитът, качен на магаре, покрито с бял чул. В лявата си ръка държи позлатено Евангелие, а с дясната благославя народа. Царят върви пеша пред него и държи почтително юздата на магарето. По този начин в очите на всички Иван се показва като верен каещ се грешник, докато в действителност новият митрополит под разкошния си епитрахил, трепери от страх, че някой ден ще го споходи съдбата на Филип. Сред народа всеки знае кой от двамата е по-могъщ. Тълпата пада на колене пред небесната и земната власт. След като обикаля всички големи църкви в Кремъл, процесията се връща в Успенския събор, където отслужва литургия лично митрополитът. След литургията той дава пир на царя и болярите. И символичното представяне на влизането на Христос в Ерусалим завършва с гуляй.