[1] Виж Карамзин, който цитира Спомените на Таубе и Крузе. ↑
[2] След смъртта на Иван тленните останки на Филип ще бъдат погребани в Соловецкия манастир. В 1652 г. сваленият митрополит ще бъде канонизиран и останките му ще бъдат пренесени в Успенския събор в Москва. ↑
[3] Таубе и Крузе: Спомени. Потвърдено и от датския посланик Улфелд, който пристига в Русия в 1578 г. ↑
Дванадесета глава
Мъченичеството на Новгород
Желанието да демонстрира своето всемогъщество, тласка Иван все по-далеч и той не се задоволява вече да наказва само отделни лица, а има нужда да наказва цели градове. Много отдавна той е разгневен от претенциите на Велики Новгород и Псков. Жителите на тези важни градове, присъединени отскоро към короната[1] още си спомнят за времето, когато са били независими и са търгували свободно с литовците и шведите. Войните, които царят води на Север, са попречили на тази търговия, британските търговци са получили невероятни привилегии, а набезите на опричниците в областта са наплашили населението, което ревностно иска да запази последните си свободи. Иван чувства, че в тази част на империята кипи недоволство. Отначало той взема заложници, за да наложи добро поведение в двата града: през пролетта на 1569 г. изселват принудително в Москва петстотин семейства от Псков и сто и петдесет от Новгород. Хората, изгонени по този начин от домовете, се оплакват, че са прокудени, а тези, които остават, треперят в очакване на още по-ужасни събития. Няколко месеца по-късно един престъпник рецидивист на име Петър, родом от Волхиния, излиза от затвора в Новгород и обмисля как да отмъсти на хората, които са го осъдили. Той знае, че Иван е настроен твърде враждебно към града и написва от името на архиепископа и големците на Новгород писмо до Сигизмунд-Август, в което заявява, че на цялото население му е дошло до гуша от отношението на царя и било готово да се подчини на Полша. Той скрива това писмо зад иконата на Богородица в църквата „Света София“. После отива в Москва и донася за мним заговор. Веднага е дадена заповед да се открие престъпното писмо на посоченото място. То естествено е там и подписите на архиепископа и множество магистрати са обявени за действителни. Иван е във възторг: най-после е намерил претекст.
През декември 1569 г. той тръгва от Москва начело на войска, съставена от опричници и хиляда и петстотин стрелци, за да предприеме наказателна акция. Сърцето му тупти от радост сякаш го очаква голямо развлечение. Придружен е от най-големия си син Иван, който е на петнайсет години, възпитан е в атмосфера на жестокост и споделя с баща си вкуса към грубата похотливост и пролятата кръв. За този юноша изтезанията са удоволствие подобно на лова. В съзнанието му постоянното насилие над безпомощните не е свързано с никакво угризение. Според него има същества, предопределени да бъдат жертви, а други — палачи. Всичко зависи в коя категория Бог е решил да се родиш.
На път към Новгород въоръжените банди се развличат, избивайки жителите на Клине, които не биха могли да бъдат обвинени, че са се продали на полския крал. В Твер царят се моли пет дни в манастир, докато опричниците обикалят от къща в къща и измъчват, който им попадне. Същата съдба постига Медное, Торьок, Вишний, Валдай… Всички руски градове, разположени между Москва и Новгород, са наказани. Убиват дори случайно срещнати по пътя селяни под претекст, че походът на Иван трябва да бъде „таен“. След преминаването на наказателните отряди остават само овъглени стени, купища трупове, обесени по клоните на дърветата хора и изкормен добитък.