Изтребването на населението на Новгород не задоволява Иван и той нарежда градът да се плячкосва наред. Сякаш обхванал от неконтролируем бяс, той иска да разори един от най-големите градове в империята си, за да не може да бъде равен на Москва. Обикаляйки из улиците, той насърчава опричниците, които нападат къщи и магазини, разбиват врати, катерят се по прозорци, боричкат се за парчета плат, кожи, съдове и икони. Всички църкви са опустошени. Оглавявано от царя, „наказанието“ се разпростира и в съседните селища на двеста и петдесет версти околовръст[2]: убити помешчици, опожарени къщи, изклан добитък, изгорени хамбари, мащабите на катастрофата показват на какво е способен Ивановият гений.
Най-сетне, на 12 февруари, в понеделника на втората седмица от великите пости, на изгрев-слънце, той заповядва да му доведат по един оцелял от всяка улица. Тези клетници се появяват бледи, дрипави, изтощени от ужас и отчаяние, очакващи смъртоносния удар. Но лицето на застаналия пред тях цар е снизходително. От кървавата баня той е излязъл ободрен и подмладен.
„Жители на Новгород, които сте останали живи, казва кротко той, молете се Бог да ни даде щастливо царуване, молете се Христовата войска да победи своите видими и невидими врагове. Бог да съди вашия архиепископ Пимен и злите му съучастници. Те са виновни за пролятата кръв. Стига вече сълзи и стонове… Вървете си в мир по домовете!“
След това слово архиепископът Пимен, качен на бял кои, покрит с дрипи, с барабан и войнишка торба в ръка бива разведен из улиците като палячо. При преминаването му редките зрители, потънали в срам, свеждат глава и се прекръстват. След тази демонстрация го изпращат под конвой в Москва.
Иван от своя страна напуска Новгород и се отправя с натежалата си от плячка войска към втория виновен град, Псков. Немският авантюрист Хенрих фон Щаден, който е станал наемник на опричниците, ще се похвали, че е влязъл в Новгород само с един кон, а е излязъл с четирийсет и девет коня и двайсет и две каруци, натоварени с плячкосани богатства[3]. Научавайки, че царят приближава към града, псковчани, смразени от ужас се втурват в църквите. В полунощ камбаните отекват зловещо. Дали това е сигнал за добре дошъл или за тревога? От манастира „Свети Никола“ в Лубатов, където е отседнал, царят чува този мощен камбанен звън, и казват, сърцето му се трогва. На другия ден при влизането си в града той вижда пред всяка къща подредена трапеза, а жителите на колене му поднасят хляб и сол в знак на гостоприемството. Техен говорител му казва със сълзи на очи:
„Разполагай с живота и имота ни, защото всичко, което имаме е твое, както сме твои и ние самите!“
Подобно слово се нрави на Иван и той влиза в Троицката църква, за да присъства на хвалебствена литургия. След като излиза от църквата, решава да посети килията на озарения монах Николай. Царят се озовава пред полугол, слаб мъж, с безумен поглед, сплъстена брада и с верига на врата, който го изглежда надменно и му подава парче сурово месо. „Християнин съм, казва царят, не ям месо през пости.“ Отшелникът натъртено отговаря: „Ти вършиш нещо по-лошо: храниш се с човешка кръв и плът и забравяш не само постите, но и самия Бог“, и предсказва на царя, че небесна мълния ще го порази, ако докосне дори косъм на дете от Псков. Междувременно небето се е покрило с тъмни облаци. В далечината се чуват гръмотевици. Дали чудотворецът няма право? Иван се готви да прободе Николай с пиката си, но размисля. Дръзнал е да посегне на архиепископ и да удуши епископ, но този божи човек му внушава почит. Нали Бог предпочита да говори чрез устата на нищите духом, а не на висшите духовници? От тези дрипави и фъфлещи застъпници царят трябва да се бои като от огън. Нужно е да прояви благоразумие. Иван заповядва на войската си да напусне града. Войниците се задоволяват само да плячкосат отчасти предградията. След няколко дни царят и хората му поемат към Москва. Спасеният като по чудо народ се втурва в църквите. Гора от свещи заблестява пред всяка икона. Тамянът дими. Хиляди молитви се издигат към Бога, за да се прослави смелостта на монаха Николай, който е спасил града.