Един секретар на частния съвет разгъва пергамент и прочита имената на жертвите. Главният престъпник е княз Иван Висковати. Обвинен е, че искал да предаде Новгород на Сигизмунд-Август, че е писал на султана, за да го накара да завладее Астрахан и Казан, и най-сетне, че е поканил кримския хан да опустоши Русия. Обвиненият вдига очи към небето и уверява: „Всичко, което чух, е изтъкано от ужасни клевети! Безполезно е да се оправдавам, защото земният ми съдник е глух за истината. Но този, който царува на небето, вижда моята невинност!“ Опричниците се хвърлят върху него, запушват устата му, обесват го за краката и нарязват кожата му на ленти. Ковчежникът Фьодоров заливат първо с вряла, а после с ледена вода, „така че кожата му се обелва като на змиорка“. Останалите са заклани, обесени или нарязани на парчета. Без да слиза от коня, Иван пронизва един старец със своята пика. За четири часа опричниците избиват двеста души. Уморени са, дрехите им са окървавени, но приветстват царя с радостния вик: „Хойда! Хойда!“[4] А царят обикаля площада и с любопитство разглежда труповете: някои от тях му се струват комични. След това отива при вдовицата на Фуников, млада и красива жена, сестра на княз Атанасий Вяземски, и иска да му каже къде мъжът й крие съкровището си. Тъй като тя се кълне, че не знае, той я съблича гола пред петнайсетгодишната й дъщеря, поставя я да седне на опънато въже и й налага бавното изтезание: разсичане чрез триене. Според един съвременник, Джеръм Хорси, княз Телепньов е набит на кол и агонизира продължително, докато пред очите му войниците изнасилват майка му.
След тези екзекуции Иван си почива три дни: докато погребат труповете и изчистят площада. После довеждат нови жертви. Малюта-Скуратов, водач на палачите, надминава себе си. Осемдесет жени на затворници са удавени в Москва река. Телата на мъжете им, обезобразени до неузнаваемост, лежат на открито и се разлагат в юлската жега, изпълвайки въздуха с отвратителна смрад. Иван заповядва на опричниците да нарежат тази мъртва плът на малки парчета, за да се изнасят по-лесно останките. Близо една седмица московските кучета се бият за късчета гниеща плът. Прахът на площада е напоен с кръв. Излизайки от домовете си, жителите имат чувството, че влизат в кланица на открито.
След масовите екзекуции пред тълпата, следват бързи екзекуции при закрити врати. Войводата Голохвастов, научавайки, че е в опасност, се укрива в манастир край брега на Ока. Опричниците го откриват и Иван го взривява върху буре с барут. „Иноците са ангели, които трябва да отлетят на небето!“, смее се той. Веднъж, недоволен от една шега на княз Гвоздев, той излива на главата му паница с вряла супа. Нещастникът вие от болка и иска да избяга, но царят забива ножа си в гърдите му. Незабавно викат доктор Арнолф Линсе. „Спаси добрия ми служител, му казва Иван. Пошегувах се твърде грубо с него.“ „Толкова грубо, отговаря Арнолф Линсе, че само Бог може да му върне живота. Той вече не диша.“ След известно време, пак на трапезата, забавлявайки се, царят отрязва ухото на войводата Борис Титов, който, без да промени израза на лицето си, благодари на Негово Величество за това „мило наказание“ и му пожелава щастливо царуване. При друг случай, когато Иван става от трапезата, за да присъства на изтезанията на няколко ливонски пленници, дворянинът Биковски му изтръгва пиката и се опитва да го прободе. Бърз като светкавица, царевичът отклонява удара и намушква нападателя. Иван е доволен от сина си: юначага с такава закалка, твърд, смел, бърз, не може да не бъде негов достоен наследник. Двамата общуват във виното, разврата и кръвта. Достатъчно е младежът да се появи до баща си, за да лиши русите и от най-малката надежда за по-спокойно управление в бъдеще. Понякога като видят мирни граждани на площада, те пускат разярени мечки, за да се забавляват. Паническият бяг на нападнатите, виковете им, несръчната и неравностойна борба с дивите зверове доставят наслада на двамата шегаджии. Когато страданието стане комично, идва върхът на удоволствието.
Това, което убеждава Иван, че е на прав път, е примирението на ужасения народ. Хората, които той изпраща на смърт, не само приемат смело решението му, но като че ли не го мразят, че ги е наказал несправедливо. В това има едновременно религиозна почит към личността на богопомазания цар и сляпо подчинение на съдбата. Колкото по малко русинът знае защо го наказват, толкова е по-склонен да вярва, че наказанието му е изпратено от Бога. Той не се бунтува срещу злата участ, а й отваря вратите. Всичко, което надхвърля способността му да разбере, било зло или добро, непременно идва от небето. Разказва се един типичен случай за болярин, набит на кол, който, агонизирайки двайсет и четири часа, говорел на жена си и повтарял с вдигнати към небето очи: „Боже, пази царя!“