Нередовният живот, пиянствата, преяждането, сексуалните крайности остават силен отпечатък върху физиономията на Иван. На четиридесет години той е напълнял, дългите му коси и сплъстената му брада са посивели. Лицето му е подпухнало, а очите му изразяват такова недоверие и жестокост, че само опричниците могат да издържат погледа му. Сред тях се чувства най-добре. Само те не го мразят, мисли той. Но в страната опричнината е причинила страшни опустошения и голяма част от земята е останала необработена. Помешчиците не могат да възстановят ограбените си имения. Освен това лятото на 1570 г. е много дъждовно, реколтата е слаба и още от есента няма ни жито, нито ръж. През зимата настъпва масов глад. Селяните ядат корите на дърветата. Хората умират от глад и изтощение по пътищата. В някои околии са били отбелязани случаи на човекоядство. Иван вече няма нужда да използва железния си юмрук, за да унищожава народа. Бог се грижи за това. След глада идва чумата. Царят заповядва да пресекат пътищата към столицата. Залавят подозрителните пътници и ги изгарят с конете и багажа, за да ограничат заразата. Сред хората се затвърждава мисълта, че епидемията е Божие наказание заради опустошаването на Новгород.
[1] Новгород е завладян в 1471 г., а после и в 1478 г. от великия княз Иван III, дядо на Иван Грозни, а Псков в 1510 г. от великия княз Василий III баща на Иван Грозни. ↑
[2] Новгород никога няма да се възстанови от клането през 1570 г. Той ще си остане второстепенен, беден и слабо населен град. ↑
[3] Мемоари на Хенрих фон Щаден. ↑
[4] Според Карамзин с този вик татарите насърчават конете си. ↑
Тринадесета глава
Опожаряването на Москва от татарите
На запад нещата не вървят добре. Войната с Ливония се проточва от месеци с отделни сражения, обсади, отстъпления, крехки примирия и вяли възобновявания на военните действия. Предишната година, на 1 юли 1569 г., след продължителни преговори Полша и Литва подписват Договор за съюз в Люблин, според който двете страни се сливат под властта на общ крал (Сигизмунд-Август), обща Диета и общ Сенат за всички външни въпроси. Само вътрешната политика на Литва ще остане независима. Богатата литовска Украйна е отстъпена на Малка Полша заедно с град Киев, православна майка на всички руски градове. За Иван това е тежък дипломатически неуспех. Той се опитва да компенсира последствията, организирайки своите завоевания в Ливония. Преди дори да я е завладял цялата, разбира, че ще му е трудно, ако се наложи да управлява от Москва тази далечна провинция. И той решава да я обяви за отделна държава под много строгия контрол на Русия. За крал на тази нова страна, чиято територия все още не е завзел изцяло, той избира Магнус, владетел на Еселския остров, брат на датския крал Фредерик II. Договор, подписан с този принц авантюрист, гласи, че след като Ливония бъде напълно „освободена“, тя ще бъде васална на Москва, но ще има своя администрация, правосъдие и религия. В замяна ще позволи на руските войски да преминат през нейна територия и ще й помогне да завладеят Ревал и Рига.
През май 1570 година Магнус пристига в Москва със свита от четиристотин души. Теоретичен господар на една ненапълно подчинена страна, той е коронясан с пищна церемония и получава като годеница Евтимия, племенница на царя. Година преди това Иван е убил баща й — княз Владимир Андреевич. Още една причина да даде шанс на сирачето. Той дори й определя зестра от пет бъчви злато. Но забравя да ги даде. Едва оженен, Магнус заминава, за да обсади Ревал, и претърпява неуспех. Иван разбира, че войната ще бъде дълга и трудна. Опасявайки се, че турският султан Селим II може да се възползва от сраженията на запад, за да нападне от юг, той чрез своите пратеници определено му дава да разбере, че ще иска мир. Селим заключава, че е настъпил часът татарите да си отмъстят за последните поражения. Той иска да му бъдат върнати Казан и Астрахан или Москва да плаща годишен данък на Портата. Докато преговорите тъпчат на едно място, ето че в началото на 1571 г. сто хиляди кримски татари навлизат в южните територии на Русия. Там срещат няколко избягали боляри, които Иван е изселил от Москва. Те ги призовават да тръгнат смело към столицата, защото, както твърдят, по-голямата част от руската армия е заета в Ливония, а народът е уморен от терора, наложен от царя и неговите опричници. И наистина полковете, разположени по река Ока, представляват слаба защита. Иван отива на място и получава оскърбителни послания от Девлет-Гирей, който го призовава на двубой и го заплашва, че ще му отреже ушите и ще ги изпрати на султана. Несъмнено положението е сериозно. Заобикаляйки войските, отбраняващи Ока, ханът и ордата му напредват към Серпухов, където се намират царят и големият му син. Обхванат от паника, Иван не може да приеме нито да бъде убит в боя, нито да бъде пленен от безмилостния враг. Изоставяйки своята армия, той избягва с царевича, с хазната и с верните си опричници в Александровская слобода. Но и там не се чувства на сигурно място, търси убежище при своите полкове на северозапад и продължава отстъплението си към Ярославл. Вече си мисли, че Москва е пожертвана. Като вземат предвид численото превъзходство на врага, генералите му отстъпват и заемат покрайнините на столицата. Всъщност те вече знаят, че могат да окажат само слаба съпротива на въоръжените орди на хана, които напредват бързо, опустошавайки всичко по пътя си.