Сутринта на 24 май 1571 г., на Възнесение, татарите подпалват дървените къщи в предградията на Москва. Силен вятър раздухва пожара. За няколко минути море от пламъци бучи над града. Зад тази червеникава димна завеса татарите преследват жителите и плячкосват съборените къщи. Бягайки от пожара, московчани искат да се укрият в Кремълската крепост. Но стражите са барикадирали вратите отвътре. Вълните новопристигащи повалят и тъпчат тези, които отстъпват по съседните улици, по които сякаш нахлува истински прилив от блъскащи се едно в друго тела. Без да могат нито да напредват, нито да отстъпват, задушавани от горещината, смазвани от падащите греди, хората гинат в ужасен хаос под звъна на биещите тревога камбани. Живи факли тичат на всички посоки. През затворените входове се натрупват купища мъртъвци. За да се спасят, някои се хвърлят в река Москва и се удавят. „Който е видял това бедствие, винаги ще си спомня с ужас и ще се моли на Бога да го пощади от толкова страшна гледка“, ще напише един очевидец.
За по-малко от три часа, огромният дървен град се превръща в куп димящи руини и пепел, едно обширно гробище, пълно с овъглени трупове. Само Кремъл, предпазен от високите каменни стени, е оцелял. Там се е скрил митрополит Кирил, заедно с църковната утвар, изоставяйки паството си да се пече в огромната жарава. Казват, че броят на жертвите е надхвърлил половин милион. Арнолф Линсе, първият лекар на царя, и двайсет и пет британски търговци са изгорели. Реката и рововете на Москва са пълни с трупове.
Пламъците бързо прогонват от града татарите, които са започнали да го плячкосват. Те обаче пленяват всички руси, които са се укрили в северните предградия, за да избягат от огъня. От върха на Воробьовския хълм Девлет-Гирей доволно съзерцава пепелището, по което танцуват блуждаещи огньове. Разбира се, той би могъл да изчака края на пожара и да щурмува Кремъл. Но една лъжлива новина променя решението му. Плъзнал е слух, че Магнус, кралят на Ливония, се приближава стремително начело на огромна армия. Ханът смята, че е по-разумно да се оттегли с войските си в Крим. Вестоносци осведомяват за това царя, който междувременно е напуснал Ярославл и е отишъл в Ростов. Незабавно той нарежда на Михаил Воротински да преследва оттеглящия се враг. Но татарите доста са се отдалечили и са твърде много на брой, за да се обезпокоят. И при оттеглянето те опустошават страната, както и при нахлуването си. Плячката им е огромна. Те отвеждат сто хиляди пленници, които ще бъдат продадени на пазарите за роби в Теодосия (Кайфа). Най-красивите жени са запазени за самия султан, останалите — за харемите на емирите. Оковани, уплашени и гладни, пленниците напредват шибани от камшици като добитък. Тези, които се спъват и падат, биват убити на място.
Иван не смята за нужно да посети руините на столицата си и се връща направо в Александровская слобода. Оттам заповядва на оцелелите московчани да възстановят града. Първата им грижа е да очистят улиците от труповете, които замърсяват въздуха. Тъй като няма достатъчно хора, които да ги погребват, заравят само видните мъртъвци. Останалите хвърлят в Москва река, но те са толкова много, че течението се задръства. Тези парчета гниеща плът отравят водите. Дори кладенците са замърсени. Никой не смее да пие вода от тях. Хората мрат от жажда. За да се справят с това бедствие, викат на помощ жителите от съседните градове и села. Мобилизирани са насила, за да станат гробари. Телата, извадени от реката, са погребани със закъснение. След това започва възстановяването на дървените къщи върху овъглените основи.