Тази неочаквана победа усилва личния му престиж и разубеждава кримския хан да започне отново набезите си в Русия. Самият султан се прекланя пред решението на оръжието. Астрахан и Казан са утвърдени като руски градове. А Иван може да говори отвисоко с шведския крал, който все още се големее. „Осведоми се, пише му той, как нашите воеводи се отнесоха с кримския хан!“
След като Москва вече не е в опасност, той се завръща тържествено. Никога дотогава не е изпитвал толкова силно чувство за мощ и за съпричастие с народа. Въпреки че нищо не е направил за разгрома на татарите и дори е избягал при приближаването им, неговите поданици му приписват всички заслуги за руската победа. Силата на армията му дава вяра в собственото му бъдеще. И той решава занапред да се облегне на нея и да премахне опричнината, която страната ненавижда. Другата причина за неговото решение е, че този легион на смъртта има лоша репутация в чужбина. Твърде много полски аристократи, чието съгласие му е необходимо, за да бъде коронясан за крал на Полша, се страхуват от нахлуването в страната им на тази банда наемни убийци, на които всичко ще бъде позволено. Жестокостите на царя им се струват по-малко тревожни от изстъпленията на неговите главорези. В първия случай те виждат проявата на един властен характер, във втория — възцаряване на смъртоносно безумие. Така че, за да се хареса на народа и да обезоръжи враждебността на ливонците и поляците, Иван се разделя със своите скъпи опричници, чиято ярост от седем години покрива Русия с кръв и пепелища. Той издава следната заповед: „Ще бъде публично бичуван всеки, който за в бъдеще произнесе думата опричник.“
При обявяването на това решение народът въздъхва с облекчение и благославя мъдростта на владетеля си. Няма вече да се боят от ужасните конници с техните кучешки глави и метли. Те стават придворни, военни, висши чиновници без специални права. Най-учудващото е, че никой от тях не възразява срещу указа, който ги лишава от привилегиите им. Жестоки авантюристи, платени убийци, кръвожадни развратници, всички те приемат тази немилост, без да гъкнат. Което царят е дал, може да си го вземе всеки момент. Още един път Иван се наслаждава на удоволствието да стъпче тези, които е издигнал по прищявка. Ако му трябва ново доказателство за неговото всемогъщество, то тези вълци, опричниците му, го предоставят, подчинявайки му се като агнета. След като някога е наклонил везните в тяхна полза, сега върши обратното. Членовете на земщината възстановяват собствеността над имотите си. Соловецкият игумен Паисий, който навремето е дал неверни показания срещу митрополит Филип, е заточен на остров Валамо. Няколко лоши съветници са отстранени от двореца. Но кръвожадният Малюта-Скуратов запазва първостепенното си място в двора. Зет му, Борис Годунов, който е далечен родственик на първата жена на царя, постепенно се приближава до трона. С всеки изминал ден Иван все повече оценява този млад и красив мъж с внушителен ръст и лукав ум. Противник на насилието, Борис Годунов съветва винаги да се прибягва до изчакване и хитрост. Той прекрасно е разбрал характера на господаря си и никога не използва езика на добродетелта. Винаги, когато трябва да накара владетеля да смири гнева си, той изважда на преден план разума и уместността. Несъмнено по негово настояване Иван е премахнал опричнината, чиито изстъпления петнят образа му в чужбина. Той внушава на царя да залъже поляците и литовците с престорено любезни думи, за да спечели доверието им и да получи от тях безболезнено короната, към която се стреми.