Междувременно армията е изпратена на северозапад срещу Швеция. Сражавайки се под закрилата на Иван, за да разшири владенията си, Магнус наивно вярва, че като възнаграждение за усилията си ще получи Ливония, както са му обещали. Но Иван и Борис Годунов нямат никакво намерение да отстъпят на един датчанин тази територия, която от дълго време Русия желае. Те ще го оставят в плен на илюзиите, докато им е полезен. За момента Иван нанася удари на естонския фронт. Градовете падат един след друг пред неговата армия и войските на Магнус. Те грабят, опожаряват, колят, изнасилват. Но при един сблъсък кръвожадният Малюта-Скуратов е убит. Това вбесява Иван, който по този начин се лишава от най-добрия си приятел в оргиите и убийствата. Като репресивна мярка, той събира група оковани немски и шведски пленници, покрива ги с наръчи дърва и ги изгаря живи. Виковете на нещастниците и миризмата на горяща плът го утешават отчасти за загубата на другаря му. Не се и съмнява, че Малюта-Скуратов въпреки престъпленията си вече се намира в рая. Нима е възможно този човек да не е приятен на Бога, след като и в най-жестоките си действия е изпълнявал заповедите на царя? Разглеждано под този ъгъл, изгарянето на няколко пленници не е безсмислено отмъщение, а почти религиозно жертвоприношение.
„Наказваме теб и твоята страна, пише Иван на шведския крал Йохан III. Праведните винаги побеждават. Кажи ми чий син е бил баща ти? Как се е казвал твоят прадядо? Изпрати ми родословието си, за да ме убедиш, че греша, защото засега съм сигурен, че произлизаш от простолюдието… Печатът на Римската империя съвсем не ми е чужд, защото съм потомък на Цезар-Август. Не казвам това, за да се хваля и да те унижавам, а за да те накарам да се замислиш. Искаш ли мир? Заповядай на посланиците си да се явят пред мен.“
Вместо да му изпрати посланици, шведският крал отговаря в същия тон:
„Ти пишеш неучтиво, сякаш си отгледан сред селяндури или скитници, незнаещи какво е чест… Лъжеш безсрамно всеки път, когато си отваряш устата… Ти ни презираш от висотата на твоя свински мозък…“
И шведските войски разбиват при Лоде русите, които са с числено превъзходство. Това обстоятелство и новината, че черемиските племена в Казанска област са се разбунтували, карат Иван да забави войната срещу Швеция и да изпрати войска към Волга.
Омиротворяването се извършва ловко. Възползвайки се от временното затишие, Иван решава да приключи с териториалните претенции на Магнус, чиито услуги вече не са му необходими поради прекъсването на военните действия на запад. Тъй като първата жена на Магнус междувременно е починала, той най-напред предлага на вдовеца като втора съпруга сестрата на покойната, която е само на тринайсет години. Трийсет и пет годишният Магнус приема от все сърце. Сватбата е отпразнувана с голямо веселие в Новгород на 12 април 1573 г. На тържеството присъстват множество немски гости. По време на религиозната церемония царят дирижира хора и отмерва такта с пиката си. После с удоволствие ръководи танците, насърчавайки двойките да се движат по-свободно. При такава благосклонност Магнус вече се вижда крал и си въобразява, че освен обещаната богата зестра ще получи и всички градове в Ливония, завзети от русите. Но вместо петте бъчви със злато, на които е разчитал, му донасят само пет сандъка с дрехи за младоженката. Царят не само не му преотстъпва част от Ливония, а му дава само едно малко имение. Магнус се опомня, заминава за именията си и живее бедно, „позволява си само по три блюда на хранене“ (както уверява брат му Фредерик, крал на Дания) и забавлява с играчки тринайсетгодишната си съпруга, която отрупва с лакомства и която, за голямо недоволство на русите, иска да бъде облечена по немски.
През това време във Варшава полската Диета търси цар. Няколко кандидати претендират за вакантния трон: младият Ернест, син на император Максимилиан, Йохан III Шведски и синът му Сигизмунд, Анжуйският дук Анри дьо Валоа, брат на френския крал Шарл IX, и руският цар Иван IV. Всеки предлага дарове и обещания. Няколко полски аристократи имат намерение да предложат короната на Фьодор, втория син на Иван. Полският пратеник в Москва Фьодор Воропай зачеква въпроса с две думи пред царя, който се възмущава: „Двамата ми сина са като двете ми очи. Нима искате да остана едноок?“ После се залавя да защити отдалеч собствената си кандидатура: