„У вас мнозина казват, че съм безчовечен; истина е, че съм жесток и сприхав, но само с тези, които се отнасят зле с мен. А за добрите, о, бих им дал без колебание златната си верига и дрехата си!… Поданиците ми на драго сърце щяха да ме предадат на кримските татари… Не от враговете си се боях, а от измяната на моите хора. Те позволиха да бъде опожарена Москва, която можехме да защитим с хиляда души. Но когато дворяните не искат да се бият, какво биха могли да сторят дребните хорица?… Ако някой е бил наказан впоследствие, то е, било защото е извършил престъпление…?“
Подозирайки, че беглецът Курбски, който някога бе преминал на служба в Полша, води кампания срещу него, Иван добавя:
„Кой може да ме очерни в очите на сънародниците ви? Враговете ми! Изменниците! Курбски лиши сина ми от майка; той ми отне скъпата съпруга и Бог ми е свидетел, че не исках да го накажа със смърт, а само да му отнема за известно време болярския сан и имуществата, които дължеше на моята щедрост. С една дума, искате ли да знаете дали съм добър или лош? Пратете ми децата си, за да ми служат вярно: те ще бъдат отрупани с привилегии и ще могат да преценят истината! Ако по волята на Всемогъщия аз бъда призован да царувам над вас, обещавам ви да спазвам строго закона, да зачитам вашите свободи и привилегии и дори ако е необходимо, да ги разширя.“
След като по този начин се обосновава пред Фьодор Волопай и свитата му, Иван очаква идването на нов посланик, който да му донесе благоприятния отговор на Полша. В Москва пристига Михаил Харабурда. Той е готов да подкрепи кандидатурата на царя, но поставя няколко условия: в замяна на избирането си Иван ще трябва да промени границата в полза на Полша, като изостави Полоцк, Смоленск и други руски градове. Иван кипва. Да не би да го вземат за просител? „Та те имат нужда от мен!“ провиква се той. На 23 февруари 1573 г. вика Харабурда, упреква го за високомерието на сънародниците му, сухо отказва да приеме поставените условия и иска: да му предадат Киев, Ливония да стане напълно негова собственост, всичките му титли и на първо място титлата цар да бъдат вписвани изцяло в дипломатическите документи и за в бъдеще полската монархия вече да не бъде изборна, а наследствена, свързана с Русия „вовеки веков“. Що се отнася до съперниците му за полския трон, той се отнася към техните уловки презрително.
„Знам, че Австрия и Франция са по-снизходителни към вас, казва той, но те не могат да служат за пример на Русия, защото ние знаем пределно ясно, че освен нас и султана в Европа не съществува владетел, чиято династия да е господствала два века. Едните произлизат от обикновени принцове, другите имат чуждестранен произход и е съвсем естествено кралската титла да ги блазни: но общоизвестно е, че ние сме цар по произход и потомци на Цезар-Август.“
Харабурда смирено отбелязва, че Москва е твърде далеч от Варшава, където присъствието на царя е необходимо, и че би било по-добре той да размисли и да се съгласи да отстъпи в полза на сина си управлението на Полша. Иван остава непреклонен.
„След дълги размишления, струва ми се, че ще мога да управлявам три държави едновременно (Русия, Полша, Литва), придвижвайки се от едната в другата, казва той. Но искам да бъда коронясан от руски митрополит, а не от католически архиепископ.“
Харабурда се връща във Варшава с този отговор. Иван вярва, че ще успее. Според него най-сериозният му съперник е Анжуйският херцог Анри дьо Валоа, чийто пратеник граф дьо Монлюк е дал на поляците хиляди невероятни обещания: създаване на полски флот, обучение на полски ескадрони в Париж, развитие на Академията в Краков с помощта на френски учени… Но, мисли си царят, как половината от полското дворянство, която е протестантска, ще гласува за човек лично замесен в клането през Вартоломеевата нощ, заповядано предишната година от Шарл IX? Всъщност това клане успокоява съвестта на Иван. Не само той реже главите на своите поданици. Естествено би могъл да бъде по-настоятелен, за да получи полската корона, но въпреки че я желае, той се и бои от нея. В Полша кралят трябва да се съобразява със Сената, съставен от висши благородници, и с Шляхтата, Диета, избирана всеки две години от дребните благородници. Може ли един цар, символ на абсолютната власт, да се задоволи с това ограничено господство над граждани, които имат претенции да си казват думата? Не трябва ли да се бои, че Русия, подчинена от векове на волята на владетеля, ще се повлияе от примера на полската аристокрация, горда със своите права? Никога не е добре да обединиш народ от роби със свободен народ. Извратеният вкус към дискусии и представително управление бързо се предава и на най-покорните умове. Може би е по-добре да остане сред русите, стъпил на здрава основа, отколкото да търси измамно сближаване с тези поляци, които имат твърде много идеи в главата.