Царят позволява в двореца и други светски удоволствия, които Църквата забранява. Неговите придворни играят на карти под негова закрила, а той самият играе шах. Обича да се развлича и със смехориите на шутовете си. С откровеност, която не щади никого, те понякога предизвикват гръмък смях и разведряват тежката атмосфера, в която плува московският двор. Но ако някой прехвърли мярката, горко му, да се пази от желязната пръчка! Само едно помръдване с вежди и млъкват. Всичко живо в Кремъл потъва под земята.
Дълго време близките на Иван са се надявали, че с възрастта ще стане по-благоразумен. Но на четирийсет и пет години, макар че е подпухнал, че спи до късно и че се задъхва по-лесно, той не е загубил от своята лакомия, своята свирепост и сексуални желания. След двегодишен брак той се отегчава от жена си, царица Ана, обвинява я, че е безплодна, отпраща я в манастир, където тя приема името сестра Даря[1]. После, без да иска каквото и да е църковно опрощение, вкарва в постелята си друго момиче от простолюдието, Ана Василчикова. Несъмнено с нея не сключва тържествен брак, а само получава благословия. Впрочем тя скоро изчезва, жертва на насилствена смърт. Мястото й заема голямата красавица Василиса Мелентиева. С новата си спътница Иван се наслаждава на шестия си меден месец. Уви! Няма късмет в брачните си експерименти. Само след няколко месеца Василиса е заловена в прелюбодейство с княз Иван Девтелев и трябва да присъства на мъките на своя любовник, набит на кол под прозорците й, след което е подстригана за монахиня. Седмата съпруга, Мария Долгорука, избрана малко след това, разочарова царя повече от предишната. През първата брачна нощ той забелязва, че тя не е девствена. Тази измама за качеството на стоката го влудява. За него това е не е само обида по отношение на царствената му мъжественост, но и светотатство, което е омърсило самия Бог. Още на другия ден младата жена е завързана в една кола и подгонените коне, с бясна скорост я повличат в реката, където тя се удавя. Църквата, изплашена до смърт, не смее нито да осъди убийството, нито да откаже благословия на поредните брачни съюзи на този застаряващ коч.
Впрочем Иван обича да твърди, че е уморен от живота, от почестите и от политиката. Той заявява, че мечтае да носи черната монашеска дреха. И сякаш за да се подготви за това оттегляне от света, неочаквано обявява, че се отказва от своите задължения в полза на един от татарските князе в свитата си, кръстен с името Симеон Бекбулатович, женен за дъщерята на Мстиславски. „От днес нататък, ти ще бъдеш цар, а аз — твой поданик“, казва той на този добродушен дебелак, който отначало смята, че това е някаква зловеща шега. Нали преди седем години царят за развлечение е връчил на стария княз Фьодоров мантията и короната си, преди да го убие със собствените си ръце? Дали същата участ няма да стигне и Симеон сега, когато е на трона? Той трепери от страх, усмихва се скромно и се готви да умре. Но този път Иван се показва великодушен. Той искрено желае Симеон да се занимава вместо него с държавните дела. Татаринът е изумен. Получава жалби, подписва укази, дава аудиенции на духовници, дворяни и чужди посланици. През това време, скрит сред тълпата придворни, Иван се забавлява от сериозния израз на своята маймуна. Той дори публично му оказва най-голяма почит, обръща се към него с молби, слиза от колата, когато наближи двореца, където се е настанил неговият дубльор. Наблюдавайки това новоизлюпено величие, той се убеждава, че истинската власт е другаде. Симеон е привидност без действителност, а той самият — действителност без привидност. Не короната дава мощ, а произходът, сърцето и погледът. Що се отнася до Иван, тъй като всичко му е позволено, той си остава цар, въпреки че вече не е такъв. Впрочем никой не се заблуждава. Ако се покланят на другия, то пред него треперят. Той е избран от Бога и няма нужда от скиптър, за да царува. Когато пожелае, ще си върне действителното управление на империята. Тази странна „ваканция“ продължава за него цяла година. След което цар Симеон изчезва от сцената, а цар Иван се връща на нея, очарован, че е изиграл такава комедия пред народа си[2]. А той обича да се смее за сметка на другите. Един ден нарежда на московските власти да му донесат шапка пълна догоре с бълхи, защото, казва, иска да приготви някакво лекарство. Тъй като градът не може да изпълни заповедта му, той му налага глоба от седем хиляди рубли. И се хвали, превивайки се от смях, пред своето обкръжение, което шумно споделя веселието му.