Иван си мисли, че след изтичането на примирието войната с Полша ще е неизбежна. Ето защо той решава да се възползва от тази отсрочка, за да завладее шведските и полските владения в Ливония и част от балтийското крайбрежие. В началото на 1577 г. петдесет хиляди руси обсаждат Ревал. Зает с обсадата на Данциг, Стефан Батори не се намесва. Шведският гарнизон в Ревал се отбранява така добре, че подир няколко унищожителни атаки, на 13 март, русите се оттеглят, след като се заричат, че ще се върнат с по-многочислени войски. Духът на съпротива у нападнатите народи се подхранва от зловещата слава на царя. Ужасът, който той вдъхва у ливонците, естонците и латвийците, е причина те да рискувал съзнателно живота си, за да не паднат под неговото иго. Въоръжени селяни, предвождани от някой си Иво Шенкенберг, наречен Ханибал заради дързостта си, нападат неприятеля с изненада, плячкосват лагерите и градовете. Те завземат Витенщайн, опожаряват Пернау, и връщайки на Иван „око за око, зъб за зъб“, изтезават и избиват пленниците. Иван отвръща с още по-голяма жестокост. В Леневарден той нарежда да избодат очите на стария маршал Гаспар дьо Мюнстер, а после да го бият с бичове до смърт; други коменданти на крепости са разчекнати, набити на кол, насечени на парчета; в Ашераден от единия до другия бряг на Двина се чуват виковете на четирийсет девици, които войниците изнасилват в една градина.
По-голямата част от руската армия действа в страната, опустошавайки всичко по пътя си и превземайки град подир град. Магнус се появява наново и със съгласието на царя подновява действията за завземане на кралството, до което иска да се домогне от толкова време. В действителност под прикритието на пълно подчинение на политиката на Москва, той действа в защита на своя интерес. Иван му позволява да завземе Венден и той влиза в града, без дори да извади меч, но с обещанието да го защитава от руската тирания. Посрещайки го, ливонците имат чувството, че са избрали по-малкото зло. Магнус продължава да напредва и навсякъде го приветстват като спасител и крал на Ливония. Опиянен от успеха си, той дори изпраща на царя списък на градовете, които са му се подчинили, включително и Дорпат. Иван е разгневен и заповядва да нашибат с пръчки пратениците на безочливото принцче, втурва се в Кокенхаузен, организира погром и след като изтребва населението, нарежда с писмо на своя „васал“ Магнус да се яви пред него: „Лесно ми е да те вразумя. Имам войници и хляб. Не ми трябва нищо повече. Подчини се незабавно! И ако не си доволен от градовете, които съм ти дал, прекоси морето и се върни в своята страна“. Очаквайки пристигането на вероломния крал, той се разхожда сред димящите развалини на Кокенхаузен и разговаря по богословски въпроси с един немски пастор. Но тъй като последният хвали добродетелите на Лутер и се осмелява да го сравни с апостол Павел, Иван го удря смъртоносно с пиката си и се провиква: „Върви по дяволите с твоя Лутер!“.
Въпреки категоричните подкани на царя, Магнус не бърза да се яви. Чак когато Иван отнема по-голямата част от градовете му, той се стресва и най-сетне отива в руския лагер, разположен под стените на Венден. Придружават го двайсет и пет немци. Слиза от коня и мъртвешки блед пада в краката на своя господар. Иван го изглежда с гняв и презрение.
„Глупак!, провиква се той. Как можа да повярваш, че ще бъдеш крал на Ливония, ти, някакъв скитник, просяк, когото приех в семейството си, комуто дадох любимата си племенница, когото облякох и обух, комуто дадох богатства и градове? А ти ме предаде, мен, твоя владетел, баща и благодетел! Ще посмееш ли да отговориш? Колко пъти чувах за твоите гнусни намерения? Но не исках да повярвам и мълчах. Сега вече всичко е ясно! Ти си искал да завладееш Ливония с хитрост и интриги, за да станеш слуга на Полша. Но милостивият Господ ме спаси и те предаде в ръцете ми. Бъди жертва на своята нелоялност. Върни ми това, което ми принадлежи, и иди да пълзиш в небитието!“
Стражите вдигат Магнус и грубо го отвеждат заедно със свитата му в една колиба. Там захвърлят пленниците върху сламеници и очакват решението на царя. Тъй като знамето на предателя още се вее над Венден, Иван заповядва да обстрелват града. Вместо да се предадат, мъже, жени и деца се укриват в стария замък, който се издига над града. Отчаяни, но решителни, те стрелят с аркебузи по приближаващите руси и раняват много от тях. Тогава Иван нарежда да набият на кол пред очите им ливонския пленник Георг Велке, прочут защитник на Волмар. След това заповядва да насочат топовете към замъка и да го обстрелват отблизо. Цели три дни артилерията громи стените, които малко по малко се срутват. Точно преди последната атака обсадените решават да се взривят сред развалините. Те напълват мазето с барут, получават последно причастие и коленичат заедно със семействата си. В момента, когато русите се втурват през разрушената стена, Бойсман, един от офицерите на Магнус, размахва запалена главня. Невероятна експлозия вдига във въздуха всичко, хора и камъни. Но Бойсман се спасява от смъртта. Изтезаван и горен, той е набит на кол, докато жадната за отмъщение войска измъчва и бичува оцелелите. Няколко дни наред войниците изнасилват и убиват. Иван е там и насърчава своите хора в изстъпленията им. „Наказанието на Венден“ всява ужас в цяла Ливония. Мълвата е убедила всекиго, че царят е по-жесток от всичките си генерали взети заедно. За околното население само името му е смъртна заплаха. С неговото приближаване ужасените градове отварят вратите си при първата подкана. По този начин, без бой, царят завладява по-голямата част от Ливония, но се отказва да обсади Рига и Ревал, чиито защитни укрепления го плашат.