Доволен от тези териториални придобивки, той дава във Волмар голям пир в чест на своите офицери, подарява им кожи и златни чаши и освобождава няколко видни полски пленници.
„Върнете се при крал Стефан, казва им той; убедете го да сключи мир с мен при условията, които аз искам да му наложа, защото ръката ми е могъща, както сами се уверихте.“
Спомняйки си за дезертьора Курбски, който продължава да се крие в Полша, Иван мечтае за деня, когато Стефан Багори, притиснат до стената, ще му го предаде с вързани ръце. И вече е измислил специално наказание за предателя. Облизвайки се от наслада, той му пише тържествуващо писмо:
„Ние, Иван, син на Василий, по Божия милост владетел, цар и велик княз на цяла Русия, до нашия бивш болярин… Даже и ако престъпленията ми са по-многобройни от песъчинките на морския бряг, няма да престана да се надявам на Божието милосърдие, защото Бог може да потопи моите нарушения във вълните на своята милост. От днес нататък той оказва милост на мен, грешника, прелюбодееца и мъчителя, сразявайки Амалек и Максенций[3] със силата на своя животворен Кръст… Аз лично не искам да изброявам всички тези победи, защото не аз ги извоювах, а Бог. Ти ми пишеш, че умът ми е по-опорочен от ума на езичник, и ето, поставям те като съдник между нас; аз ли, или вие всички сте с опорочени умове? Аз ли, който исках да бъда ваш господар и предизвиках вашето непокорство и ярост, или вие, които отказахте да ме слушате и да ми се подчините, които искахте да ме командвате, да ми отнемете властта, за да управлявате по своя воля, отстранявайки ме от трона?… Ти и Алексей Адашев… си въобразихте, че цяла Русия е в краката ви, но Божието милосърдие превърна мъдростта ви в тщеславие. Именно за това подострих перото си, за да ти пиша. Не казвахте ли: «Няма достойни хора в Русия, няма никой тук, който да я защити?» Днес, когато вече не сте тук, кой завзема немските крепости?… Литва вече няма да посмее да изрече, че нашите коне не са я прекосили цялата.“
Тъй като предателят Курбски е за момента далеч, Иван има подръка друг изменник: Магнус. Какво да прави с него? Пленникът очаква, че ще бъде подложен на бавна и мъчителна смърт. Но за всеобща изненада Иван му прощава. Дали победата го е направила великодушен? Дали иска да подражава на Бога, който по своя воля изпраща ту буря, ту небесна дъга? Той освобождава Магнус, възнаграждава го с няколко градчета, с които да разполага, вместо кралство и го наказва да плати данък от четирийсет хиляди златни флорина, които датчанинът не притежава и никога няма да плати. За да утвърди властта си над Ливония, царят заповядва да изсекат по камъните на всички църкви в тази провинция следния надпис:
„Аз съм Иван, владетел на голям брой страни, чиито имена се изброяват в моите титли. Изповядвам религията на отците си, която е истинската християнска религия според учението на апостол Св. Павел, както я изповядват и всички добри московци. Аз съм техен цар по рождение. Не съм нито търсил, нито купил тази титла, а моят собствен цар е Исус Христос.“
В края на есента на 1577 г. Иван се връща в скъпия си дом в Александровская слобода, където смята да си почине от уморителния военен поход. Но въпреки успехите в Ливония той не може да намери душевен покой. Последното писмо до Курбски събужда у него старите негодувания. В паметта му се редят непрестанно мнимите престъпления на неговото обкръжение. Въпреки че са минали двайсет и четири години, той не може да прости на болярската клика, която по време на болестта му, очаквайки, че ще умре, е искала да отстрани от трона царица Анастасия и сина му, за да постави княз Владимир Андреевич. Наистина всички виновни, включително и княз Владимир, са заплатили за това с живота си. Дори семействата на „заговорниците“ са били унищожени, а имотите им конфискувани. Но все пак има още един стар приятел на Адашев, княз Михаил Воротински, героят от победата при Казан. Той е заточен в 1560 г. с цялото си семейство в Белозерск. Възвърнал си доверието на царя след пет години, никога не е получил пълно опрощение. В продължение на седемнайсетгодишната си лоялна служба постоянно е чувствал заплахата от наказание със закъснител. Дори след неотдавнашната победа над татарите на Девлет-Гирей на петдесет версти от Москва, не е успял да се почувства защитен от царския гняв. Нещо повече, струва му се, че този единодушно възхваляван подвиг му е навредил пред владетеля. Действително Иван не може да допусне негов поданик да му отнеме всенародния възторг. На шейсетгодишна възраст Михаил Воротински е постигнал национална слава, окончателно е загубил шанса да получи прошка. За царя той вече е съперник, осъзнава опасността, на която го излага неговата известност, но не се опитва да избегне съдбата си. „Ако владетелят ми иска да ме убие, казва спокойно, той има право, защото съм на тази земя, за да изпълнявам волята му“. Няма да чака дълго. По заповед на Иван един избягал крепостник от имението на Воротински обвинява господаря си в магьосничество и в тайни срещи с магьосници, с цел да подготви покушение срещу живота на монарха. Прочутият старец е арестуван и окован. Сетне е доведен пред царя и изправен срещу доносника.