„Господарю, заявява Михаил Воротински, дядо ми и баща ми са ме учили да служа усърдно на Бога и на моя владетел. Те са ме научили да търся лек за мъките си пред олтара на Всевишния, а не при магьосниците. Този клеветник е мой роб: той е беглец и е обвинен в кражба. Нима можеш да повярваш на един злодей?“
Без да се разчувства от тези възражения на арестувания, че е невинен и предан на царя, Иван заповядва да екзекутират войводата, който е превзел Казан и спасил Москва. Той е завързан за греда и поставен между две клади. По време на изтезанието, примигвайки от дима, царят побутва жарта с пиката си към печащото се тяло. Удовлетворявайки тази стара ненавист, той има чувството, че слага ред в собствения си дом. Сякаш урежда дело, което е било протакано много дълго. Преди да издъхне, князът е пренесен ужасно обгорен на носилка в Белозерския манастир. Умира по пътя.
„Прекрасен човек, гордо сърце и чист ум, пише Курбски. Да пребъде паметта ти! Ти заслужи най-голяма награда, задето умря невинен от ръката на този кръвопиец, след като до шейсетата си година се отличи във войните и заслужи короната на мъченик пред нашия Господ Исус Христос.“
За Иван ужасната агония на Михаил Воротински е като увертюра на кървава опера. След смъртта на войводата си той е още по-ненаситен и нарежда да екзекутират Никита Одоевски и Михаил Морозов. Последният е изтезаван с жена си и синовете си. Игуменът Корнелий Псковски и ученикът му Васиан Муромцев са смазани бавно с воденичен камък, архимандрит Теодорит, бивш изповедник на Курбски, е удавен в една река. А Новгородският архиепископ Леонид е зашит в меча кожа и хвърлен на гладните кучета, които го разкъсват. Когато урежда сметките си, Иван умишлено редува старите боляри, които не одобряват неговата политика, и новодошлите, които просто не му харесват. Това е неговият начин да бъде безпристрастен.
Всъщност според моралните правила, които е извлякъл от житейския си опит, той не може да се задоволи да преследва истинските виновници. Когато изтезава истински виновник, у него надделява чувството за изпълнено отмъщение и отвъд него усещането, че то е съгласувано с Божия съд. А това, естествено, е много приятно. Но когато измъчва невинен, наслаждението е едновременно по-изтънчено и по-силно. В такива моменти той изпитва чистото удоволствие от злото само за себе си, опиянението, че унищожава ближния без повод, гордостта, че може да стои над човешките закони. Да, миризмата на тяло, което гори или кърви, е сто пъти по-възбуждаща, когато човек знае, че това страдание е незаслужено. Несправедливото правосъдие е удовлетворение за ценител. Наказвайки с причина, царят се съобразява с Божията воля, наказвайки без причина, той става равен на Бога. По този начин изкачва още едно стъпало във възвисяването на абсолютната власт.
Тази безогледна чистка вътре в страната не пречи на Иван да следи внимателно събитията в чужбина. Страхувайки се, че Полша въпреки уверенията на Стефан Батори, може да тръгне срещу Русия, той иска да сключи съюз с Рудолф, наследника на Максимилиан на трона на Свещената Римска империя. При победа той му обещава Унгария, а за себе си запазва Полша. Но новият император, въпреки омразата си към Стефан Батори, се бои от реакцията на султана, ако някой посегне на Унгария. Ето защо той не приема предложенията на царя. Датският крал Фредерик, напротив, предлага на Иван да го подкрепи срещу Швеция. Но той има намерение да раздели след това плячката, състояща се от Ливония и Естония. Този път Иван преценява сделката като неприемлива. Задоволяват се с петнайсетгодишно примирие. За всеки случай царят дава злато на Мехмед-Гирей, син на починалия в същата година Девлет-Гирей[4], за да купи неутралитета на татарите. И чрез пратениците си продължава любезния разговор със Стефан Батори, който очевидно иска да печели време.