През септември 1580 г. Стефан Батори си проправя път през гъсти гори, прокарва над блатата набързо сглобени мостове и обсажда големия град Великие Луки, който служи на московците за военен склад и база за операциите им срещу Ливония. Дървените укрепления, състоящи се от два реда греди, запълнени с пръст, като че ли ще устоят на гюлетата. Но избухва пожар и гарнизонът се предава. След превземането на града Стефан Батори разбива армията на княз Хилков, изпратена като подкрепление, и продължава да напредва, като за един месец завладява цялата провинция: „Дори кокошката пази по-добре пилетата си, когато я напада сокол, пише той в писмо, разпространено на няколко езика. А царят се крие зад двуглавия орел на Московското царство.“
Докато поляците разграбват руските градове един след друг, шведите, командвани от генерал Хорн и от французина Понтюс дьо Ла Гарди, нападат Карелия и Естония. Те превземат Нарва, Ивангород, Ям, Копори. Победени, уплашени и деморализирани, русите отстъпват отвсякъде. По-голямата част от някогашните завоевания на Иван вече не съществуват. Пред безсилието на войските си той се надява единствено на Бога. Скрит в Александровская слобода, той часове наред се моли в очакване на вдъхновение от небето. Княз Курбски, който продължава да се сражава под знамената на Стефан Батори, пише на своя бивш господар:
„Ами къде са ти победите? В гробовете на героите, истинските защитници на Русия, на воеводите, които ти изтреби! Вместо любовта на народа и неговата благословия, които някога ти бяха така скъпи, ти получаваш само всеобща омраза и проклятия!… Вместо с военна слава ти се покриваш със срам. Не се ли изпълнява Божият съд над тиранина?… Мълча и плача!“
Иван не отговаря на това послание, но за да се избави от разяждащата го тъга, решава внезапно да се ожени за осми път. Нарушавайки всички закони на православната Църква, той сключва брак с Мария Фьодоровна Нагая, дъщеря на придворен сановник. По същото време вторият му син Фьодор взима за жена Ирина, сестра на Борис Годунов. Само неколцина от най-близките присъстват на двойната церемония. Но свежата плът в ложето не е достатъчна, за да избави Иван от хипохондрията му. Обратно, край тази млада жена той още по-жестоко усеща слабостта на тялото и объркването в ума си. Външните работи не му дават покой. Нужен му е мир на всяка цена. Новите парламентьори, които изпраща при Стефан Батори, са получили заповед да се покажат сговорчиви, учтиви, да приемат и най-тежките обиди „включително хули и удари с юмрук“, и да предложат на ненаситния унгарец цяла Ливония без четири града. Напразно, Стефан Батори иска, освен Ливония също и Новгород, Псков, Смоленск, Северия[5] и обезщетение от четиристотин хиляди дуката. Иван се задушава от гняв и отговаря на противника си с писмо от двайсет и три страници, изпълнено с библейски цитати, уверения в невинност и язвителни обиди. Според него Полша няма никакви права над Ливония, която е руска земя. Колкото до исканото военно обезщетение, то е „мюсюлмански обичай“.
„Подобни искания, пише той, поставят татарите, но в християнските държави владетелят не плаща данък на друг владетел… Ти, който твърдиш, че си християнин, защо искаш данък от християните подобно на неверниците? И по каква причина да ти дадем пари? Ти ни обяви война, ти взе много пленници, а ние сме ти дължали данък? По-справедливо е ти да платиш обезщетение, ти, който ни нападна без причина, и завладя земите ни… Ние се надяваме на Всевишния, ние се осланяме на силата на животворния му Кръст и добре е да си спомниш Максенций, който загина в Рим от светия и спасителен Кръст.“
След като изчита това безкрайно писание, Стефан Батори прихва и заявява:
„Никога досега Негово Величество не ни е изпращал толкова многословно послание! Може би е започнал от Адам?“
И той нарежда на началника на канцеларията си Ян Замойски да подготви два пъти по-дълъг отговор. Определя лично основните му точки. За да спази аршина на своя оскърбител, той твърди, че царят е коронован безумец, че войниците му по време на поход се държат като разбойници, че е станал за смях с римския си произход, макар че „както всеки знае“, майка му е била обикновена княгиня Глинская, дъщеря на литовски дезертьор, че няма право да упреква краля, че търси помощта на турците, след като самият се е оженил някога за покръстената мюсюлманка Мария Темрюковна, и че е само един страхливец, който бяга от бойните полета, където войниците му загиват напразно. В заключение той призовава Иван на дуел: „Вземи оръжието си, качи се на коня, Иване! Нека се споразумеем за мястото и часа, покажи, че си смел и че вярваш в своето справедливото дело и нека двамата кръстосаме саби!… Ако ни откажеш това удовлетворение, ще потвърдиш присъдата си и ще докажеш, че в душата ти няма никаква истина, никакво чувство за достойнство на владетел, както претендираш, никакво мъжко, пък дори и женско достойнство“.