[4] Девлет-Гирей умира на 29 юни 1577 г. ↑
[5] Бивше руско княжество в Украйна. ↑
Шестнадесета глава
Раждането на Сибир
Анастасия, първата жена на царя, му е родила трима сина: Димитрий, починал на няколко месеца, Иван и Фьодор. Фьодор е болнав и мечтателен и няма почти никаква роля в двора. В замяна на това Иван, наследникът на трона, през 1581 г. е силен двайсет и седем годишен мъж, висок, с жив ум и необуздан нрав. Образован като баща си, през свободните си часове той с удоволствие пише житие на Св. Антоний. Но това не му пречи да изпитва наслада от човешкото страдание. Царят, който го обича и му се възхищава, го кани както на заседанията на Съвета и приемането на посланиците, така и на нощните оргии, убийствата и изтезанията. Когато е с него, той с гордост установява, че имат еднаква реакция пред пролятата кръв и разкриването на човешката низост. С участието му в разврата и жестокостите иска да го направи подобен на себе си. Двамата заедно ръководят изтезанието на доктор Елисей Бомелиус, царски лекар и доставчик на отрови, обвинен от враговете си, че е поддържал тайна кореспонденция с Полша. Поставен на дървено магаре с извити ръце и крака и удрян с метален камшик, ученият признава най-невероятни неща. Тогава царят нарежда да го опекат. Завързват окървавеното му тяло на дървен шиш и го доближават до пламъците, които облизват гърба му. Много бързо обгарялата му плът започва да дими. Но когато го отвързват, той е още жив. Отведен обратно в килията, умира веднага, прокълнат от царя, който някога му се е доверявал. Друг път Иван и синът му се наслаждават заедно на мъченията, наложени на няколко непокорни монаси. Тези жалки манастирски дрипльовци са отказали да предадат на Негово Величество точен опис на богатствата си, за да не бъдат конфискувани. Иван ги събира в двор, ограден с високи стени. Разрешава им снизходително да се въоръжат с броеници и пики. После заповядва да пуснат при тях мечките стръвници, които стоят затворени в клетка за забавления на царя. Дивите животни се хвърлят върху монасите, разкъсват ги с ноктите си, изкормват ги, „както котката прави с мишката“, разказва един очевидец. Само един от братята успява да убие с пиката си животното, което го е нападнало. Но и той умира от раните си. За храбростта си ще бъде канонизиран. Царят и синът му се оттеглят доволни. Те са така щастливи заедно, толкова добре се разбират! Хронистът Одерборн твърди, че си разменят любовниците. Във всеки случай царевичът, следвайки примера на баща си, е изпратил в манастир първите си две съпруги: Евдокия Сабурова и Прасковя Солова. Третата, Елена Шереметиева, се радва на обичта му, макар че той й изневерява наляво и надясно. През есента на 1851 г. тя чака бебе и това обстоятелство я прави още по-скъпа на съпруга й, който, както се полага, очаква мъжки наследник. В този мъглив и мрачен сезон цялото семейство на царя е събрано в Александровская слобода. Царевичът, който следи отблизо хода на мирните преговори с Полша, упреква баща си, че проявява малодушие при водене на операциите, и иска да му повери войските, за да освободи Псков. Тази критика разгневява Иван, но той се овладява. На 9 ноември сутринта при него идва делегация от боляри, склонили глави, и княз Сергей Курвенски, който ги предвожда, взима думата.
„Велики царю, казва той, войските на крал Стефан Батори завладяха страната ни. Всички сме готови да пролеем кръвта си за спасението на Русия, но е дошло време да се противопоставим на врага, ако не искаме да загинем. Заклеваме те да застанеш начело на армията или поне да изпратиш сина си, царевича Иван.“
Това слово, дошло веднага след укорите на сина му затвърждават у царя безумната мисъл, че става дума за заговор срещу неговата власт и в полза на царевича. Разярен, с изцъклени очи и трепереща от гняв брада, той изкрещява:
„Как смеете да ми говорите така? Вие винаги сте желали да имате друг господар, а не този, който Бог ви е дал, а сега искате синът ми да заеме моето място на трона!“
И въпреки сърцераздирателните възражения на болярите, той ги изхвърля навън. Малко по-късно се успокоява. Но след няколко дни, на 15 ноември 1581 г., срещайки снаха си Елена в една от залите на дома, той вижда, че въпреки напредналата си бременност, тя носи само една лека рокля вместо три, облечени една върху друга, както повелява обичаят. Убеден, че това облекло е неприлично за една княгиня, той вдига ръка и я удря с такава сила, че тя помята. Когато се връща в двореца, царевичът се втурва при баща си и му крещи от възмущение. За втори път за кратко време той си позволява да повиши тон на владетеля. Иван не може да го допусне. Той забравя второстепенната неприятност със снаха си и започва с главния повод за злобата си. „Жалък безумец!, крещи. Как смееш да подклаждаш бунт срещу мен?“ Царевичът го уверява, че никога не е имал подобно намерение, че дори не знае за постъпката на болярите, но смята, че наистина е необходимо да се събере армия и да се освободи Псков.