При тези думи, обладан от неистова ярост, Иван скача от стола, размахва своя прът с железен връх и удря напосоки сина си по раменете и главата. Борис Годунов, който присъства на сцената, се опитва да спре това жестоко налагане. Но и той е улучен от няколко удара. Царевичът рухва на пода с пробито слепоочие. За миг Иван стои прав, стъписан, с окървавения кол в ръка, сякаш друг е действал вместо него. После се хвърля върху тялото, покрива с целувки мъртвешки бледото и брадато лице с гаснещи очи и напразно се опитва да спре кръвта, която изтича от дълбоката рана. Ужасен и отчаян, той стене: „О, нещастният аз, убих сина си, убих сина си!“ Борис Годунов се втурва да търси помощ. Пристигат слуги с легени вода и превръзки. Един лекар се навежда над ранения, разглежда раните, клати глава: няма надежда. Дошъл на себе си, царевичът целува ръката на баща си и шепне: „Умирам като твой предан син и най-покорен поданик.“
Цели четири дни и четири нощи царят чака с тревога да стане чудо, което да му върне този скъп живот. Разкъсват го угризения, броди из двореца, стене и скубе брадата си. Лицето му е съсипано, косите — побелели. Един грохнал от тежестта на годините и скръбта старец се влачи от време на време към стаята на умиращия и дебне дъха му. Царевичът едва диша. Но не всичко е загубено. Иван се връща в стаята си, олюлява се, ляга, гледа втренчено трепкащите пламъчета на кандилата. Когато заспива, останал без сили, нападат го кошмари. Събужда се, скача, втурва се към иконите. Проснат на земята, обещава на Бога никога повече да не изтезава, да освободи затворниците, да построи църкви, да раздаде цялото си богатство на бедните. Ала небето остава глухо за молитвите му. Митрополитът вече е дал последно причастие. На 19 ноември 1581 г. царевичът издъхва. Всички камбани в градчето бият на умряло. Иван е смазан, горко ридае, задушава се от спазми и няколко денонощия седи край трупа на жертвата си. Не желае нито сън, ни храна. Той е убиец на царевича и се чувства двойно виновен: задето е убил сина си и задето този син е наследник на трона. Премахвайки го в изблик на гняв, той е оскърбил едновременно и Бог, и Русия[1].
На 22 ноември погребалното шествие напуска Александровская слобода и тръгва към Москва. Иван е облечен като най-скромния си поданик и следва пеша катафалката. През целия път той се вайка и размахва ръце, умолява сина си да му прости. В църквата „Св. Арахангел Михаил“ вие като ранен звяр по време на службата и удря главата си ту в плочите на пода, ту в капака на ковчега.
През следващите дни душевното му състояние граничи с лудост. Той става посред нощ и обикаля двореца с протегнати ръце като лунатик, търси сина, когото е загубил. Сутринта го намират на най-различни места, паднал на пода. С голяма мъка го отнасят до леглото му; сякаш за миг се успокоява, но веднага след това, като нападнат от призрак, се свлича от кревата и се търкаля по пода с нечовешки рев.
Малко след погребението Иван свиква болярите и им казва тежко: „Божията ръка ме наказа и не ми остава нищо друго, освен да свърша дните си в манастирска самота. Вторият ми син Фьодор е неспособен да ръководи Русия и няма да царува дълго. Затова изберете сами достоен монарх: още сега ще му предам скиптъра и държавата си.“ Но болярите помнят какво се е случило през 1553 г., когато царят е бил тежко болен. Тези, които са се осмелили да му посочат наследник приживе, са загинали от жестока смърт. Подушвайки клопка, придворните умоляват царя да не абдикира. Той се съгласява, ала изглежда безкрайно уморен.
Всеки ден присъства на погребални служби и си налага изкупителни наказания. Не сбърка ли миналата година, когато забрани на манастирите да се сдобиват с недвижими имоти? Тогава писа на Казанския епископ Гурий: „Монасите трябва да обработват сърцата, а не земята. Те не бива да сеят жито, а божественото слово. Наследство трябва да им бъде небесното царство, а не села и земи. Много от нашите епископи мислят повече за светските си имоти, отколкото за Църквата.“ За тези оскърбителни думи към духовенството царят се разкайва. Сега не е моментът да гневи Божиите хора. Мъката го е променила много и той отрупва със злато манастирите, които някога е упреквал за богатствата им. Отива все по-далеч и по-далеч и изпраща десет хиляди рубли на патриарсите в Константинопол, Антиохия, Александрия и Ерусалим, за да се молят за упокой на душата на царевича. Пита се дали Бог, който очевидно му е простил всички минали престъпления, ще му прости последното и най-чудовищното. Малко по малко се успокоява. Не усеща над главата му да виси заплаха. Всемогъщият е преглътнал и това. Тъгата на Иван обаче не намалява. Той оплаква сина си, но не го е страх от Божието възмездие. Съжалението е единственото му наказание. За да прогони мрачните си мисли, той изтезава няколко военни, заподозрени, че доста вяло са се сражавали с поляците. После му хрумва да подложи на мъчение тъста си Афанасий Нагой, задето е злословил срещу Борис Годунов. По негова заповед вкарват болезнени игли в гърдите и между ребрата на клеветника.