Но удоволствието на Иван вече не е същото. Той съжалява за блаженото време, когато заедно със сина си се е наслаждавал на работата на палача. Без този тъй близък другар мъртвешките гримаси нямат същото въздействие върху преситената му душа. Сега му напомнят полова немощ. Неспособността да се наслаждава на пролятата кръв го отчайва. Нима завинаги е загубил способността да си възстановява силите с убийства? Не, не, трябва да се надява, че става дума за временна неохота, която се дължи на злоупотреба с насилие и похотливост.
Когато Посевино се връща в Москва на 14 февруари 1582 г. заедно с пълномощниците, които носят текста на примирието с Полша, той е изненадан от печалния вид на този двор, някога пищен, а понастоящем облечен с траурни дрехи. Изведнъж сякаш е попаднал, по неговите собствени думи, „в смирена монашеска обител“. На аудиенцията си при царя той му изказва съболезнованията си и защитава още един път идеята за кръстоносен поход срещу неверниците и за сближаването на двете Църкви. „Гръцката Църква на хора като Афанасий, Златоуст, Василий, казва му той, е свързана с Римската църква в ненарушимо единство. Следователно не става дума да скъсаме с античната и почитана Византия. Напротив самият папа желае да останем верни на ранните традиции на Изтока, на съборите от първите векове. Би трябвало само да се откажем от нововъведенията, от по-късните злоупотреби, извършени от хора като Фотий и Михаил Кируларий.“ За кръстоносния поход срещу неверниците Иван хитро отговаря, че преди да се реши, би искал да знае дали папата е успял да убеди другите християнски страни в наложителността от свещена война. Същият уклончив отговор дава и по въпроса за сближаването на двете Църкви. Вместо да говори за възможността от разбирателство между тези така близки по дух Църкви, въздиша:
„Вече съм на петдесет и една години и не ми остава да живея много. Възпитан съм в принципите на нашата християнска Църква, разделена от векове от латинската. Бих ли могъл да стана неверник в края на живота си? Денят на Божия съд приближава и този ден ще покаже коя от двете религии е най-истинска, най-свята.“
Но Посевино не се чувства за победен и набляга на първенството на Рим, истинска столица на християнството. При тези думи Иван губи търпение, разгневява се, удря с крак.
„Хвалите се с вашата набожност, а си бръснете брадите!, крещи той. Твоят папа кара да го носят на трон и да целуват чехъла му, на който е изобразено разпятието. Какво оскверняване на светите неща!“
„Няма никакво оскверняване, отговаря Посевино, а отдаване на заслужена почит на Светия отец…“ Царят го прекъсва:
„Християните имат само един Отец и той е на небето. Твоят папа, когото носят на трон като че ли е на облак, поддържан от ангели, е вълк, а не пастир!“
Безстрастен, пристегнат в износеното си расо, йезуитът отвръща:
„Ако е вълк, защо Ваше Величество го избира за посредник?“
Очите на Иван хвърлят светкавици: „Види се, селяните на мегдана са те научили да ми говориш като на селяк!“ И той надига жезъла, с който е убил сина си. Но неочаквано смекчава гнева си, погледът му угасва и завършва с думите:
„Ето защо не исках да говоря с теб за религия. Без да искаме, можем да избухнем. Впрочем не наричам вълк Григорий XIII, а папата, който би се отдалечил от Христовото учение. Да спрем дотук!“
След като целува легата, той го отпраща добродушно и нарежда на служителите си да му занесат, най-изискани ястия от неговата трапеза. Малко след това го моли да присъства на богослужение в Успенския събор.
„Там, казва той, ние боготворим това, което е на небето, а не на земята. Ще се преклоним пред нашия митрополит, но няма да го носим на ръце. Никога Свети Петър не е бил носен от своите привърженици. Той е ходел бос, а твоят папа се осмелява да се нарича негов викарий!“