[1] Официалната версия е, че царевичът е починал от силна треска. Жена му Елена ще се оттегли в манастир, където ще умре малко по-късно. ↑
[2] Димитрий ще бъде убит в 1591 г. в Углич и мълвата ще обвини Борис Годунов за организирането на това убийство. ↑
[3] Джеръм Боус ще получи разрешение да напусне Русия след четири месеца с писмо от Фьодор, синът на Иван, в което не става дума нито за съюз, нито за изключителни привилегии за английските търговци. ↑
Седемнадесета глава
Последни дни
От една година царят слага ред в кървавите досиета на своето тиранично управление. Без да съжалява за многобройните си жертви, той държи да осигури покой на душите им в отвъдното. Ето защо, за да прочисти едновременно своето счетоводство и съвестта си, неуморно прави списъци на хората, които е погубил. С перо в ръка тършува в гънките на паметта си, открива забравени призраци, вписва различните изтезания. Този труд на свиреп и прилежен писар му помага да преразгледа етапите на живота си. Секретарят и изповедникът му помагат да си спомня. Грубо написани с главни букви имена се подреждат по пергамента. Списъците на умрелите се изпращат със значителни парични суми в манастирите, за да бъдат прочетени заупокойни молитви за починалите. В тези документи може да се прочете:
„Спомни си, Господи, за душите на твоите служители от Новгород на брой хиляда петстотин и седем души. Княз Казарин Дубровски плюс десет души, дошли след него… двайсет души от село Коломенское, осемдесет от Матвейче… спомни си починалите верни християни на брой осемдесет и четири и за още трима, които умряха, след като им отрязаха ръцете…“
До някои имена има лаконично добавка: „с жена си“ или „с жена си и децата си“, „със синовете си“, „с дъщерите си“. Иван се дразни, че при такъв голям брой трупове със сигурност е пропуснал някои в изброяването. Ето защо той се доверява на Бог, който си води точен дневник и ще запълни тези пропуски. Той му казва направо: „Несъмнено ще си спомниш имената им…“ Или още: „Само ти, Господи, знаеш имената им!“ В списъка, предназначен за Свияжския манастир, се споменават и княгинята монахиня Евдокия (далечна леля на Иван), монахинята Александрина (снаха му, вдовицата на Юрий), монахинята Мария (сестра на братовчед му Владимир) и трите удавени в Белозерск. Сборът в един от тези списъци възлиза на три хиляди сто четирийсет и осем избити, в друг — на три хиляди седемстотин и петдесет. След като е изпратил тези погребални списъци, той си припомня още имена. Цяла върволица мъченици се тълпи зад гърба му. Без да се признава виновен за смъртта им, има чувството, че никога вече няма да е сам в стаята си. Потиска го непоносима тежест. Развратът, преяждането, пиенето са съсипали здравето му. След убийството на сина си той може да спи само по няколко часа на нощ. Избягал е от Александровская слобода, чиито зловещи стени му напомнят агонията на царевича, и се е върнал в двореца си в Кремъл. Една вечер му съобщават, че комета с кръстовидна опашка се е появила на небето над Москва. Извеждат го на площадката пред двореца, загърнат с кожи, за да я види. Времето е прохладно, въздухът е прозирен, сняг е затрупал големия град. Отметнал глава назад, царят дълго съзерцава пророческото светило, проточило след себе си червенеещи коси. Сетне прошепва: „Предвещава смъртта ми!“
Още в началото на 1584 г. здравето му бързо се влошава. Лекарите говорят за „разлагане на кръвта“ и за „загниване в коремната кухина“. Тялото отича, кожата му се свлича на парцали и ужасно вони. Мехлемите, с които го мажат, не могат да премахнат миризмата. Понякога му се струва, че дрехите му са пропити с вонята на труповете, сред които някога е обичал да се разхожда. Но не, неговата собствена плът мирише лошо. Или може би душата му? А ако Бог вече не го обича? Ако вместо да го посрещне с отворени обятия в своя Рай, го остави да тъпче пред вратата? Но нали има заслуги към отечеството. Наистина на запад войните му бяха катастрофални. Но на изток завзе Казан, Астрахан и Сибир. Обедини страната си въпреки съпротивата на болярите. Можеше ли да постигне тези славни успехи, ако не бе се избавил чрез изтезание от върлите си врагове? Какво представляват няколко хиляди обезобразени трупа в сравнение с всички спечелени със сила за Русия народи и земи? Но може ли човек да знае какво мисли Бог? След като винаги го е подкрепял, Всевишният е способен да го упрекне в последния момент за хекатомбите в Новгород или за многобройните му бракове, или за убийството на царевича. Може би този последен акт на насилие ще бъде капката кръв, от която ще прелее чашата. Не, не, защото и Бог е виновен за кръвта на детето си, Христос. Той позволи Исус да загине на кръста. И тъй като и двамата са убийци на синовете си, Бог и царят са създадени, за да се разберат. Всъщност, ако Бог проявява опасна справедливост в деня на Страшния съд, то на земята той си позволява най-волни прищевки. Правосъдието му тук долу се изразява в ненаказани престъпления и потъпкана невинност. Той удря както му падне, без да го е грижа за заслугите на тези, които издига, и тези, които смазва. Дава пример за жестокост и непоследователност на всички монарси, които са представители на неговата власт на земята. Как би могъл да им се сърди, че приличат на него? Колкото по-непоследователен е бил Иван в наказанията, толкова по-приятен трябва да е бил на господаря на природата. Той си повтаря това целодневно, за да се успокои. Между два разговора със съветниците си броди из двореца и си говори сам на висок глас. Страхува се от настъпването на здрача, който поражда апокалиптични видения. Всяка нощ в полумрака при него идва синът му, ту разкошно облечен и усмихнат, ту восъчножълт и с пробито слепоочие. Призракът му говори. Иван му отговаря. После внезапно изкрещява и скача от леглото си. Слугите дотичват. Слагат го отново да легне. Но понякога той отказва да заспи, вика свещениците, кара да бият камбаните, нарежда да отслужат литургия. Зората го заварва изтощен, уплашен, неспособен да вземе решение. Той открива, че има инструменти за мъчение, много по-ефикасни от тези, които е използвал досега. Да, угризенията и страхът са по-лоши от кладата, въжето или менгемето. От палач царят става жертва. Той увеличава даренията за църквата; мисли да се откупи, унижавайки се, пише до всички руски манастири: