Сега най-голямото му развлечение е да го отнасят на стол в залата на Хазната. Там часове наред съзерцава като хипнотизиран скъпоценните камъни в ковчежетата. На 15 март кани английския посланик сър Джеръм Хорси да го придружи. Пред погледа на дипломата той изсипва с треперещи ръце диаманти, изумруди, сапфири, рубини, перли, хиацинти. Отблясъците на това богатство заслепява алчните му очи. Влюбено разказва за произхода и цената на всеки камък. Сякаш не може да повярва, че е толкова богат, и страда, че трябва да се раздели с всичко това. Загребвайки тюркоази в шепата си, той шепне на своя гост: „Вижте как променят цвета си. Те избледняват, известяват смъртта ми, отровен съм“. После посочва жезъла си от „рог на ликорна“[1], украсен със скъпоценни камъни („Струваха седемдесет хиляди рубли“, твърди той), и моли лекаря си да начертае на масата окръжност със символа на неговата власт. Лекарят изпълнява нареждането. Тогава Иван заповядва да донесат паяци и ги поставя близо до окръжността. Тези, които влизат в кръга, загиват веднага, тези, които се отдалечават, остават живи. „Това е сигурен знак, казва царят. И рогът вече не може да ме спаси.“ Връщайки се към скъпоценните камъни, той споделя с Хорси: „Този диамант е най-скъпият и най-известният в Ориента. Никога не съм го ползвал. Той уталожва яростта и похотта, поражда въздържание и целомъдрие. И най-малкото късче от него, стрито на прах, може да отрови кон, нежели човек“. Посочва с пръст един рубин: „О, този действа добре на сърцето и мозъка, засилва паметта, прочиства лошата кръв… Вижте изумруда: прилича на небесна дъга. Този камък е враг на мръсотията, пипнете го. Обичам да гледам този сапфир. Той запазва и засилва смелостта, сърдечните радости; действа на всички жизнени сетива; Прекрасен е за очите, за зрението; лекува от мозъчен кръвоизлив, дава сила на мускулите и мускулните влакна… Всички те са дарове от Бога, тайни на природата, но Той ги разкрива на човека, за да ги съзерцава като приятели на милостта и добродетелта и врагове на порока…“ Езикът на Иван едва се движи и той говори все по-трудно. Изведнъж припада. Отнасят го.
Когато идва на себе си, не желае да получи последно причастие. Несъмнено още вярва, че ще оздравее благодарение на общите усилия на свещеници, лекари и магьосници. Само предупреждава митрополита, че ако умре скоро, иска да бъде погребан не като цар, а като монах. Баща му Василий III е пожелал същото. Около него в Кремъл цари тревожно мълчание. В църквите вярващите се молят.
На 17 март след една гореща баня Иван се чувства по-бодър. На другата сутрин подобрението е видно. Припомняйки си за предсказанията на астролозите — 18 март, той казва на Богдан Белски: „Според гадателите днес трябва да издъхна, а ето че възвръщам силите си. Нека тези измамници се готвят за собствената си смърт!“ Богдан Белски отива да извести присъдата на магьосниците. Те отговарят невъзмутимо: „Почакай, денят още не е свършил!“ Приготвят втора топла баня и Иван се потапя с удоволствие. Стои в нея близо три часа. След това ляга и заспива. Събужда се във весело настроение. Става, облича халат върху ризата си, извиква дворцовите певци и им приглася, а след като ги е отпратил, сяда до шахматната дъска и кани Богдан Белски да изиграят заедно една партия. Но ръката му е толкова слаба, че не може да нареди фигурите. Царят и царицата падат и се търкулват по пода. Внезапно се строполява и самият Иван, сразен от нов удар. Ръцете му увисват, главата клюмва на шахматната дъска. Викат, суетят се, лекарите го преглеждат и разтриват тялото му с водка и растителни масла, за да го съживят. Напразно.
Изпълнявайки волята на покойния, митрополитът прочита над главата му молитвите за ръкополагането му като монах. Изкъпан, сресан, облечен с монашеско расо, Иван получава за вечността името брат Йона. На гърдите му поставят дървен кръст и икона на Възкресение Христово. В преддверието някои шушукат, че тази смърт не е естествена и че царят бил отровен от Богдан Белски и Борис Годунов, които с нетърпение искали да вземат властта[2]. Няма съмнение, че слабоумният Фьодор ще бъде играчка в ръцете им. Опечалените лица на болярите зле прикриват чувството им на избавление. Скупчени около облеченото с грубо сукно тяло, те още треперят. Възможно ли е кошмарът им да е свършил? Дали Иван няма внезапно да се надигне от ложето си и разярен, с блеснал поглед да ги изпрати до един на ешафода?