— Не може ли да е сгрешил? — запита Норман.
Сара, която досега слушаше разговора им неспокойна, веднага се намеси:
— Не го слушайте, сър. Той просто е изнервен, както разбирате. Всъщност той е много начетен и винаги следи политиката съвсем отблизо.
— Мултивак прави заключенията и взима решенията, госпожо Мюлер — каза Хендли. — Той избра вашия съпруг.
— Но дали той знае всичко? — настояваше Норман необмислено. — Не е ли могъл да сгреши?
— Да, възможно е. Няма смисъл да се лъжем. През 2003 година избраният гласоподавател умря от сърдечен удар два часа преди да му бъде съобщено каква е неговата роля. Мултивак не предвиди тази ситуация. Не можа. Един гласоподавател може да е умствено неуравновесен, от нравствена гледна точка неподходящ или, понеже това е от значение, нелоялен. Мултивак не може да знае всичко за всеки, докато не му се подаде цялата съществуваща информация. Затова има винаги допълнителни варианти, готови за прилагане. Не мисля, че този път ни се наложи да се възползваме от някой. Вие се радвате на добро здраве, господин Мюлер, наблюдаваха ви много внимателно. Вие отговаряте на изискванията.
Норман зарови лице в шепите си и остана като вцепенен.
— До утре сутринта, сър, той ще е в изрядно състояние — каза Сара. — Просто му е нужно да свикне с мисълта за този избор, това е всичко.
— Разбира се — каза Хендли.
Когато останаха сами в спалнята си, Сара Мюлер се изрази по друг, много по-решителен начин. Основната част от лекцията й беше: „И така, стегни се, Норман. Ти се опитваш да отхвърлиш шанса на живота си.“
— Това ме плаши, Сара — прошепна отчаяно Норман. — Цялата тази работа.
— За бога, защо? Какво толкова има, освен да отговориш на един-два въпроса?
— Отговорността е прекалено голяма. Не мога да я поема.
— Каква отговорност? Няма никаква отговорност. Мултивак те е избрал. Отговорността си е на Мултивак. Всеки го знае.
Норман изведнъж се вдигна от възглавницата във внезапен изблик на недоволство и терзание в едно и също време:
— Всеки би трябвало да го знае. Но много хора нищо не знаят. Те…
— По-тихо — изсъска Сара с ледена интонация. — Ще те чуе целият град.
— Те не знаят — Норман реагира бързо и започна пак да говори шепнешком. — Когато говорят за администрацията на Риджели през 1988 година, казват ли, че той ги спечели с обещания-небивалици и с расистки измишльотини? Не! Те говорят за проклетия глас на Макомбер, сякаш Хъмфри Макомбер бе единственият, който имаше нещо общо с това, защото той се изправи пред Мултивак. Аз самият казвах така… и едва сега мисля, че горкият човечец е бил просто един фермер, отглеждал е зеленчуци, той не е молил да бъде избран. Защо вината му да бъде по-голяма от тази на всеки друг? Сега неговото име е ругатня.
— Започваш да се държиш като дете — каза Сара.
— Започвам да ставам благоразумен. Казвам ти, Сара, няма да приема. Не могат да ме накарат да гласувам, ако не искам. Ще кажа, че съм болен. Ще кажа…
Но на жена му й бе дошло вече до гуша:
— А сега ти ме послушай — зашепна тя вбесена. — Ти не си сам, за да мислиш единствено за себе си. Знаеш какво значи да си гласоподавател на годината. При това в президентски избори. Това означава публична изява, слава и може би планини от пари…
— А после аз се връщам, за да си бъда отново чиновник.
— Няма да си. Ако имаш поне малко мозък, ще станеш управител, а ти непременно ще имаш мозък, защото аз ще ти казвам какво да правиш. Ако си изиграеш картите както трябва, държиш в ръцете си общественото мнение и можеш да накараш корпорацията „Кенел Сторс“ да подпише сигурен договор за твоето повишение, в който да има също така клауза за съответната заплата, а и подходящи изгледи за пенсиониране.
— Не в това е смисълът на гласуването, Сара.
— Този ще е смисълът за тебе. Ако не дължиш нищичко на себе си или на мене… аз не моля за себе си… то дължиш нещо на Линда.
Норман изпъшка.
— Ами не е ли така? — избълва Сара.
— Да, скъпа — измърмори Норман.
На трети ноември бе направено официалното обявление и за Норман бе прекалено късно да отстъпи, дори и ако бе в състояние да набере смелост само за да се опита.
Къщата им бе запечатана. Агентите от секретните служби се появиха открито и блокираха всеки достъп към нея.
В началото телефонът звънеше непрестанно, но Филип Хендли приемаше всичките обаждания с очарователно извиняваща се усмивка. Накрая сменникът му ги препращаше направо в полицейското управление.
Норман предполагаше, че по този начин си спестява не само бурните (и завистливи?) поздравления на приятели, но и нечуваното давление на продавачите, надушили изгодата, както и лукавата любезност на политиците от цялата страна… Навярно дори и смъртните заплахи от неизбежните маниаци…