— Дали Вечерна звезда ще поиска да дойде и да живее при нас? — попита Джейсън. — Може да остане колкото пожелае. Къщата ще се развесели, ако има млад човек в нея, а аз поемам задължението да я насочвам в избора и на книги.
— Ще и кажа — отвърна Червения облак. — Ще се зарадва много. Нали знаеш, че ти си за нея чичо Джейсън.
— Не, не знаех. Поласкан съм.
Двамата мъже се умълчаха. Поседяха още малко така в притихналата библиотека. Часовникът на стената отброяваше отчетливо секундите. Червения облак се размърда.
— Джейсън, ти следиш времето. Искам да кажа, годините. Дори имаш часовник. Ние нямаме часовници и не го отчитаме. Не си струва. Приемаме всеки ден такъв, какъвто е, и го изживяваме пълноценно. Живеем не според дните, а според сезоните. Но не ги броим.
— От време на време може и да сме пропускали по ден-два или да сме прибавяли по някой, не знам. Но сме го отчитали. Пет хиляди години. Физически, аз съм на възрастта на моя дядо, когато е започнал записките. След това той живя почти три хиляди години. Ако така вървят нещата, ще направя пълни осем хиляди години. Разбира се, не изглежда да е възможно. Малко несериозно е човек да живее осем хиляди години.
— Някой ден — каза Червения облак — навярно ще разберем какво ни докара всичко това — къде отидоха хората и защо живеем толкова дълго.
— Вероятно — отвърна Джейсън, — макар че не се надявам. Мислех си, Хорас…
— Да?
— Бих могъл да събера група роботи и да ги изпратя да прочистят вместо вас царевичните ниви. Само се мотаят наоколо, а нямат много работа. Знам за отношението ви към роботите, но…
— Не, благодаря ти много. Ще приемем царевицата, брашното и другите неща, но не, желаем помощта на роботите.
— Какво всъщност имате против тях? Не им се доверявате ли? Няма да ви висят на главата. Няма да ви досаждат. Просто ще почистят нивите и ще си тръгнат.
— Чувстваме се неспокойни с тях — каза Червения облак. — Някак си не ги понасяме. Напомнят ни какво ни се случи, когато дойде белият човек. Когато изоставихме начина на живот, натрапен ни от него, направихме го окончателно. Запазихме само някои неща. Простите метални оръдия, плуга, умението да поддържаме стопанство. Вече не пируваме един ден и не гладуваме на следващия, както правеха индианците, преди белите да дойдат. Върнахме се към горския живот, към живота в равнините, както някога. Продължихме сами. Така и трябва да бъде.
— Мисля, че разбирам.
— Нито пък съм съвсем сигурен, че им вярваме — продължи Червения облак. — Не напълно. Може би с тези, които са при вас, които работят на полето и вършат други неща за вас, всичко да е наред. Но имам някои резерви по отношение на дивите роботи. Казах ти, нали, че нагоре по реката се е установила една банда, до някакъв древен град…
— Да, спомням си, че ми каза. Минеаполис и Св. Павел. Ти ги беше видял преди много, много години. Строяха нещо…
— Още го строят. Спряхме за малко там, докато пътувахме надолу по реката, и погледахме. Отдалече. Повече са от всеки друг път и все още строят. Огромна сграда, макар че не изглежда много като сграда. Роботите не биха си строили дом, нали?
— Мисля, че не. Не и за самите себе си. Те се надсмиват над времето. Направени са от някаква почти неразрушима сплав. Тя не ръждясва, не се износва, устоява почти на всичко. Климат, температура, дъжд… Те не означават нищо за тях.
— Не останахме дълго там — продължи Червения облак. — Стояхме доста далеч. Използвахме бинокъл, но пак не видяхме много. Бяхме уплашени. Неспокойни. Измъкнахме се веднага щом хвърлихме едно око. Не допускам да имаше някаква реална опасност, но не посмяхме да рискуваме.
4.
Вечерна звезда се разхождаше цялата сутрин и разговаряше с приятелите, които срещаше. „Внимавай, зайко, докато си хапваш детелина. Една червена лисица има леговище ей там зад хълма.“ „Какво си мърмориш, рошава опашчице, и ми тупкаш с краче. Аз съм приятел. Ти събра всички орехи от трите големи дървета до прохода за котловината, преди аз да се добера до тях. Трябва да си доволна, защото си най-щастливата от всички катерички. Имаш дълбока хралупа в кухия дъб, където ще ти е топло и уютно през зимата, а и си скътала толкова много храна.“ „Пиленце малко, не си избрало най-доброто време и място да се поклащаш на онзи магарешки бодил. Не биваше да долиташ толкова рано. Ти идваш едва когато снежинки закръжат из въздуха. Да не си изпреварило ятото? Ще се чувстваш самотно, докато дойдат и те. А може би приличаш на мен, скътало последните златни дни, преди студът да скове всичко наоколо?“