Тя крачеше под утринното слънце, а ярките багри на гората избухваха в червени пламъци и злато. Тя видя златничето с цвят на разтопен метал, небесносиньото на астрите. Вървеше по тревата, някога избуяла и зелена, а сега светлокафява и хлъзгава под мокасините и. Коленичи, за да погали зелено-аленото кадифе на лишеите, покрили тук-там сивия, заоблен камък, а душата и пееше. Тя бе част от всичко това — да, дори от лишеите, дори от речните камъни.
Стигна до върха на билото, по което се изкачваше. Под нея лежеше по-гъста гора, която обгръщаше като мантия речните хълмове. Малка котловина хлътваше между скатовете, които се издигаха от двете и страни. Тя тръгна по ниското. Едно поточе извираше от оголена варовикова скала. Продължи надолу, съпроводена от ромона на скритата, пееща вода на поточето. Спомените и полетяха назад, към онзи ден. Беше лято, хълмовете се къпеха в зеленина, а птиците пееха в клоните на дърветата. Тя притисна до гърдите си куклата, която носеше, и в съзнанието и отново прозвучаха думите, които дървото и бе казало. Нещо не беше наред, разбира се, защото една жена не би трябвало да е прекалено близка с толкова могъщо и божествено нещо като това дърво. Бреза или може би топола, или някое друго от по-малките, по-грациозни дървета — това, макар и не съвсем в реда на нещата, все пак би било разбираемо. Но дървото, което и бе проговорило, — бе древен бял дъб — дървото на ловците.
То се изправяше точно пред нея, старо, чепато и силно, но въпреки цялата си ширина и мощ, изглеждаше като приклекнало до земята, сякаш приготвило се за битка. Листата му бяха кафяви и вече започваха да вехнат, но не капеха. Все още бе загърнато в бойния си плащ, докато другите дървета наоколо стояха оголени.
Спусна се надолу и когато стигна до него, откри прогнилата кухина, вдълбана в масивния му ствол. Застанала на пръсти, тя надзърна в скривалището. То още пазеше куклата, която бе сложила там преди толкова години — малка фигурка от царевичен кочан, облечена в парче вълнен плат. Беше се променила с времето, потъмняла и подгизнала от дъжда, наводнявал понякога хралупата, но приютена в сърцето на дървото, бе запазила формата си.
Все още изправена на пръсти, тя постави в хралупата новата кукла, която носеше, и внимателно я намести до първата. После отстъпи встрани.
— Дядо — каза тя, с очи, сведени към земята в знак на почит. — Бях далеч оттук, но не те забравих. Спомнях си за теб през дългите нощи и слънчевите следобеди. Сега отново идвам да ти кажа, че пак може да замина. Този път е по-различно. Но аз никога няма да те напусна, защото твърде много обичам този свят. Винаги ще се стремя към теб, сигурна, че ти ще разбереш кога протягам към теб ръце, спокойна, че на тази земя има някой, на когото мога да вярвам и да се осланям. Наистина съм ти благодарна, Дядо, за силата, която ми даваш, и за твоето разбиране.
Спря и почака за отговор. Но такъв не последва. Дървото не и заговори, както бе направило първия път.
— Не знам къде ще отида — каза му тя, — нито кога ще тръгна, дори дали въобще ще замина, но дойдох да ти кажа. Да споделя с теб чувство, което не мога да доверя на никого друг.
Почака дървото да и отговори. Думи не достигнаха до нея, но и се стори, че огромният дъб се размърда като пробуден от сън и сякаш разпери огромни ръце над главата и. Усети и още нещо. Нещо, което идваше от дървото и я обгръщаше. Като благословия.
Бавно заотстъпва гърбом, после се обърна и побягна, тичайки като полудяла нагоре по хълма, изпълнена с чувството за онова нещо, което бе дошло от дървото и я бе докоснало.
Спъна се в някакъв корен, който се издигаше като примка от горския килим, подпря се на дънера на едно огромно паднало дърво и приседна на него. Погледна назад. Старият дъб вече не се виждаше. Закриваха го толкова много други дървета.
Гората беше притихнала. Нищо не помръдваше в храсталаците, не пърхаха птици. През пролетта и лятото това място бе пълно с тях, но сега не се виждаше нито една. Или бяха отлетели на юг, или се събираха някъде другаде, готови да отлетят. Долу, по речната долина, големи ята от гъски крякаха свадливо или се кискаха из мочурищата, а тръстиковите островчета гъмжаха от косове, които се изстрелваха в небето като черен вихър. Но тук сладкопойните птици бяха отлетели и гората бе замряла в тържествена тишина, навяваща самота.