Споменах за два факта, а се увлякох в обяснения за първия. Ето го и вторият: сега живеем много по-дълго от преди. По някакъв странен начин, който за всички нас остава необясним, процесът на стареене много е забавен, макар и да не е спрян напълно. Аз, например, не изглежда да съм остарял изобщо, нито пък другите са остарели през изминалите петдесет години. Дори и да са се появили още няколко бели косъма, не ги забелязвам, дори и да се движа малко по-бавно от преди, не го усещам. Тогава бях на шестдесет, на шестдесет съм и сега. Младите съзряват по обичайния начин и в нормалния ход на времето, но веднъж достигнали зрелостта като че ли спират да стареят. Нашите внуци близнаци, чийто двадесет и първи рожден ден празнувахме преди петдесет години, все още изглеждат на двадесет и една. Физически те са на възрастта на синовете и на най-големите си внуци и това в някои моменти е съвсем объркващо за хора като мен, прекарали целия си живот с мисълта за старостта и в очакването и. Но колкото и объркващо да е, аз не възразявам, защото поради забавянето на процеса на стареене, се радваме на невероятно добро здраве. Това беше нещо, което ни тревожеше в началото. Останали сами, какво щяхме да правим без лекарите и болниците, ако някой от нас се разболееше? За щастие, хронологическите граници, в които жената е способна да ражда деца, са почти същите отпреди увеличаването на продължителността на живота. Женската репродуктивна система вероятно изчерпва своя запас от яйцеклетки в рамките на около тридесетина години, както си беше и по-рано.
Почти няма съмнение, че изчезването на човешката раса и забавянето на стареенето по някакъв начин са свързани. И макар че всеки от нас може само да бъде благодарен за този по-дълъг живот, а може би и за премахването на социалното напрежение, породено от пренаселването на планетата, онези от нас, по-склонни към размишления, понякога се тревожат за последиците, които може би се крият зад всичко това. В тъмнината на нощта лежим будни в леглата си и мислим и, въпреки че с годините шокът е избледнял, понякога ни обзема страх.
И така, в тази августовска сутрин към края на двадесет и втория век от рождението на Христос, аз започвам своите записки, в които ще се опитам да изложа подробно спомените си за случилото се. Някой все трябва да го направи, а тъй като аз съм най-старият сред обитателите на този дом, моята ръка, изглежда, е най-подходяща за целта. Без такива записки, направени докато човешката памет е все още жива и ни служи всеотдайно, това, което се случи на нашата раса, с времето ще се превърне в мит…
2.
Той не можеше да забрави срещата си с онази мечка, но странно, не успяваше и да си спомни какво точно се беше случило. Опитите да си припомни това занимаваха мислите му през последните няколко дни, но и сега, както и тогава, все не можеше да открие отговора. Звярът, надигнал се внезапно от дълбоко издълбаното речно легло, го беше изненадал и той нямаше никаква възможност да избяга, защото мечката се намираше прекалено близо. Сигурен бе, че не стрелата бе причинила смъртта и, тъй като разполагаше с твърде малко време, за да се прицели добре. И въпреки това мечката издъхна, просната почти в краката му, повлечена от устремната си атака. Но в онзи миг, преди тя да умре, нещо се беше случило и точно това нещо той не можеше да си спомни. Със сигурност беше сторил нещо, но не знаеше какво би могло да е. В някои моменти му се струваше, че почти е отгатнал отговора, но той отново потъваше в дълбините на съзнанието му, сякаш имаше нещо, което той не биваше да узнае, нещо, което неговият вътрешен, скрит разум не му позволяваше да научи. Той пусна торбата до себе си и подпря лъка си на нея.