— Те пееха всяка нощ, в която старият Джоуз свиреше. Той свиреше само вечер. Имаше много койоти и мисля, че те идваха само да слушат и да пеят. Понякога бяха с дузини, клекнали на хълма, изпънали вратове към небето. Джоуз все повтаряше, че не може да свири толкова добре, колкото някога. Пръстите му вече не бяха така гъвкави, а лъкът му тежеше. Аз усещах присъствието на смъртта. Тя клечеше на хълма и слушаше вълците. Когато той умря, изкопах дълбока дупка и го погребах, с цигулката до него, защото тя не можеше да ми е от полза, а и си мислех, че така би му харесало. После с дни мъкнах скални късове и ги натрупах върху гроба му, да го запазя от вълците. През цялото време, докато вършех това, не се чувствах самотен, струваше ми се, че съм още с Джоуз. Да работиш, мислейки за него, бе все едно да си с него. Но щом свърших, се почувствах самотен.
— Можеше да се върнеш и да намериш твоите хора.
— Помислих за това — каза той, — но нямах представа къде са, а и още се страхувах от лудостта, която можеше да ме изпрати заедно с тях отвъд Голямата вода. Имах чувството, че лудостта няма да ме обсеби, ако съм сам. Онова е — как би го нарекла ти? — колективна лудост. Освен това, имаше нещо вътре в мен, което не спираше да ми нашепва, че си струва да вървя в посока на изгряващото слънце. Много пъти се питах какво ме кара да вървя натам. Нямаше причина да го правя. Сякаш преследвах нещо, макар и да не знаех какво всъщност преследвам. Срещнах твоите хора там в равнините и ако бях пожелал да остана с тях, те щяха да ми позволят. Но аз не можех. Зовът на изгряващото слънце бе все още в мен и аз трябваше да ги напусна. Те ми казаха за голямата каменна къща и аз се запитах дали не беше тя онова, което търсех. Видях много каменни къщи по пътя си, но не влязох в тях. Моите хора не живееха в къщи. Ние се страхуваме от тях. Те издават шумове през нощта, въпреки че са пусти. Мислехме си, че са обитавани от призраци, може би призраците на хората, насила отведени оттам.
— Е, вече си тук. Надявам се да останеш за известно време. Няма да намериш нищо на изток. Само пустош, гори. Някои от нашите хора живеят там, но въпреки това горите са пусти. А тази къща не е като къщите, които си видял. Тя не е празна. В нея живеят хора. Чувства се присъствието им.
— Роботите също са готови да ме приемат — каза той. — Те са много добри.
— Но те не са човешки същества. Надявам се, че искаш да си между хора. Чичо Джейсън и леля Марта, сигурна съм, че ще са доволни да им гостуваш. Или, ако поискаш, винаги ще има място за теб в нашия лагер.
— Чичо Джейсън и леля Марта в тази къща ли живеят?
— Да, но те в действителност не са ми леля и чичо. Така ги наричам, но само за себе си. Те не знаят, че ги наричам така. Чичо Джейсън и моят прадядо, разликата ни е много поколения, са били приятели цял живот. Били са млади по време на изчезването на хората.
— Може би трябва да продължа — каза той. — Зовът на изгряващото слънце може би още ме тегли. Но ще ми е приятно да си почина малко. Дойдох да те попитам за твоя разговор с дървото. Ти не ми каза нищо за това. С всички дървета ли говориш, или само с определено дърво?
— Може би няма да ме разбереш — каза тя. — Ние живеем заедно с дърветата, реките, цветята, животните и птиците. Ние сме едно с тях. Всеки от нас може да разговаря с тях.
— А ти най-добре от всички.
— Не знам. Ние не обсъждаме тези неща помежду си. Мога да говоря само за себе си. Мога да се разхождам в горите или покрай реката и никога не съм сама или самотна, защото срещам толкова много приятели и винаги има какво да си кажем.
— И те ти отговарят.
— Понякога — рече тя.
— Ти говориш с дърветата, а другите ходят по звездите.
— Ти май повярва за звездите.
— Започвам да вярвам, макар че е трудно за вярване. Попитах роботите за това и те ми обясниха, макар и да не мисля, че съм ги разбрал напълно. Те казаха, че от всички хора в тази къща са останали само двама. Другите са на звездите. Казват, че понякога се завръщат оттам да им погостуват. Вярно ли е?
— Да. И сега един се е завърнал от звездите. Братът на чичо Джейсън. Донесе тревожни новини. Той и чичо Джейсън слязоха в лагера тази сутрин да говорят с моя прадядо за това.
Избързвам твърде много, каза си тя. Може би на чичо Джейсън нямаше да му хареса, че казва това на един напълно чужд човек, появил се кой знае откъде. Просто и се изплъзна, чувстваше го като приятел. А всъщност не го познаваше. Беше го срещнала едва вчера, след като я бе проследил, и отново тази сутрин, когато се появи откъм манастира. Но сякаш го познавам от години, помисли си тя.
Той беше просто едно момче. Какво беше казал за многото лета, които лежали между него и неговия стар приятел? Може би точно това беше. Между тях двамата не лежаха години.